Татуировките по кожата ми, осъдителните погледи в очите им: Историята на една майка от Пловдив

„Мамо, пак ли ще дойдеш да ме вземеш от училище?“ – гласът на дъщеря ми Елица трепери, докато държи раницата си, а очите ѝ се стрелкат към групичката майки до портала. Чувствам как сърцето ми се свива. Виждам ги – Деси, Марияна и Светла, с безупречно изправени коси и безупречно изгладени дрехи, които ме гледат с онзи особен поглед. Погледът, който казва: „Тя не е като нас.“

Поглеждам ръцете си – мастилени цветя, птици и думи, които разказват моята история. Всяка татуировка е белег от миналото ми, от болките и надеждите ми. Но за тях това са просто петна, доказателство за нещо „лошо“, нещо „неприемливо“.

„Елице, разбираш ли, че няма нищо лошо в това да бъда твоя майка?“, прошепвам, но тя само свива рамене и забързва крачка към мен. Прегръщам я, усещам колко е напрегната. „Мамо, госпожата каза, че не трябва да влизаш в сградата. Само родителите без татуировки могат.“

Стисвам зъби. Вече трети път тази седмица. Отивам при директорката – госпожа Иванова, жена с остър поглед и още по-остър език.

– Госпожо Иванова, защо не мога да вляза в училището? – питам я директно.
– Защото смятаме, че външният вид на родителите влияе на децата – отвръща тя сухо. – Не е подходящо.
– Но аз съм майка им! Обичам ги! Какво значение има как изглеждам?
– Има значение за другите родители. Получихме оплаквания.

Излизам навън с буца в гърлото. Вкъщи ме чака синът ми Борислав, който вече е тийнейджър и се опитва да бъде „невидим“ за света. Затваря се в стаята си и слуша музика. Знам, че и той страда от това как ме възприемат другите.

Съпругът ми Петър ме гледа с тревога вечерта.
– Даниела, може би трябва да носиш дълги ръкави, когато ходиш до училището…
– Да се срамувам от себе си ли? – избухвам. – Това ли искаш да научим децата?
– Не, просто… не искам да им е трудно.
– А на мен не ми ли е трудно? – гласът ми се пречупва.

Вечерта стоя сама на балкона и гледам светлините на Пловдив. Спомням си първата си татуировка – направих я след като почина майка ми. Исках да нося спомен за нея винаги със себе си. После дойдоха още – всяка с история, всяка с болка или радост. Но никога не съм мислила, че ще се превърнат в пречка за това да бъда добра майка.

На следващия ден отивам на интервю за работа като администраторка в малък хотел. Управителят – господин Георгиев, ме оглежда внимателно.
– Виждам, че имате опит… но знаете ли, нашите гости са по-консервативни. Не бихте ли могли да прикривате татуировките?
– Не мога да ги скрия напълно. Това съм аз.
– Съжалявам…

Излизам навън и усещам как гневът ме разяжда отвътре. Защо хората виждат само кожата ми? Защо не виждат сърцето ми?

Вечерта Елица идва при мен със сълзи в очите.
– Мамо, децата казаха, че си лоша… че само престъпници имат татуировки…
Прегръщам я силно.
– Не вярвай на това. Татуировките са рисунки по кожата, но човекът отвътре е важен.
– А защо тогава всички те гледат така?
– Защото се страхуват от различното, мила моя.

На следващия ден събирам смелост и пиша писмо до училищното настоятелство:
„Аз съм Даниела Петрова – майка, работещ човек и гражданин на този град. Татуировките ми са част от моята история и не ме правят по-лоша майка или човек. Моля ви, не учете децата ни да съдят по външния вид.“

Писмото предизвиква буря. Някои родители ме подкрепят тайно – получавам съобщения във Viber: „Браво!“, „И аз имам татуировка, но я крия…“. Други ме нападат: „Не разваляй децата ни!“, „Това е срам!“

Вкъщи напрежението расте. Петър започва да се прибира все по-късно. Борислав избягва вечерите заедно.

Една вечер Петър избухва:
– Не разбра ли? Всички ни сочат с пръст! Защо трябва да страдаме всички заради твоите решения?
– Защото не мога да живея в лъжа! – крещя през сълзи.

Оставам сама в кухнята. Чаша чай трепери в ръката ми. Чувствам се като затворник в собствения си дом и град.

Но после Елица идва при мен и ме прегръща.
– Мамо, аз те обичам такава, каквато си.

Може би това е достатъчно? Или трябва да се боря още? Кажете ми – заслужавам ли да бъда приета такава, каквато съм? Или трябва да се скрия зад дрехи и маски цял живот?