Тази нощ изгоних сина и снахата си от дома – и още не мога да повярвам как стигнах дотук

– Петре, не мога повече! – гласът ми трепереше, докато стисках ключовете в ръката си. Стаята беше пълна с напрежение, а Мария стоеше до вратата, с ръце скръстени на гърдите, очите ѝ пламтяха от гняв.

– Мамо, пак ли започваш? – Петър се опита да запази спокойствие, но го познавам – долавях нотките на отчаяние в гласа му. – Не можеш просто да ни изхвърлиш така!

– Мога! – извиках, по-силно, отколкото исках. – Това е моят дом. Моите правила. Достатъчно търпях!

В този миг времето спря. Чувах само собственото си дишане и тиктакането на часовника в коридора. Беше три през нощта, а аз стоях срещу единствения си син и жена му, които гледаха към мен като към чудовище.

Не знам кога всичко се обърка така. Когато Петър и Мария се нанесоха при мен преди две години, след като той остана без работа, вярвах, че ще е временно. „Мамо, само докато си стъпим на краката“, обещаваше той. Аз съм вдовица от десет години, живея сама в тристаен апартамент в Люлин – има място за всички. Или поне така си мислех.

Първите месеци бяха трудни, но поносими. Мария помагаше в кухнята, Петър търсеше работа. Но после започнаха дребните кавги – кой не е измил чиниите, кой е оставил светнато в банята. После дойдоха големите скандали: за пари, за личното пространство, за това кой има право да решава какво се случва в този дом.

– Ти все се месиш! – крещеше Мария една вечер, когато отказах да им дам още пари за ремонт на колата им. – Не сме деца!

– А защо тогава живеете при мен? – отвърнах аз. – Ако искате независимост, намерете си свой дом!

Петър мълчеше. Винаги мълчеше, когато трябваше да вземе страна. Това ме убиваше най-много – че не можех да разчитам на него да защити майка си или поне да потърси компромис.

С времето започнах да се чувствам като чужденец в собствения си дом. Всяка сутрин намирах кухнята разхвърляна, дрехите им простирани навсякъде, а вечер чувах как се карат зад затворената врата на стаята им. Опитвах се да говоря с Петър:

– Сине, не можем така. Всички сме на ръба.

– Ще се оправим, мамо. Само още малко търпение.

Но „малкото“ стана година. После още една.

Миналата седмица чашата преля. Прибрах се по-рано от работа и заварих Мария да рови в чекмеджето ми с документи.

– Какво правиш?!

– Търся тинотото за апартамента – каза тя без капка смущение. – Петър каза, че може би ще ипотекираме жилището за кредит.

Почувствах се предадена. Не бях чувала за такова нещо! Как можеха дори да помислят да залагат дома ми?

Тази нощ не спах. Сутринта ги събрах в хола.

– Дотук беше – казах тихо. – Имате седмица да си намерите квартира. Не мога повече да живея така.

Петър избухна:

– Мамо, ти ни изхвърляш на улицата! Как можа?!

– Не ви изхвърлям на улицата. Давам ви време да си намерите място. Но тук вече не можете да останете.

Мария ме изгледа с презрение:

– Ще съжаляваш за това!

Седмицата мина в мълчание и напрежение. Не говорехме почти нищо. В деня на заминаването им Петър не ме погледна в очите. Мария тръшна вратата така силно, че картината на баща му падна от стената.

Сега седя сама в празния апартамент и слушам ехото на думите им. Чувствам облекчение – най-накрая мога да дишам свободно. Но и вина – майка ли съм аз, ако изгоних детето си? Или просто жена, която защитава себе си?

Понякога се чудя: къде сбърках? Можеше ли всичко това да бъде избегнато? Или понякога любовта към детето трябва да отстъпи пред нуждата от собствено достойнство?

Кажете ми вие: какво бихте направили на мое място?