Телефонът, който преобърна живота ми: Когато миналото почука на вратата
– Госпожо Николова, моля ви, трябва да дойдете веднага. Вашият баща е приет по спешност в Пирогов. Състоянието му е тежко. – Гласът на жената от другата страна на телефона беше спокоен, почти безчувствен, но думите ѝ се забиха в мен като нож.
Баща ми. Човекът, чието име не бях изричала на глас от повече от десет години. Човекът, който си тръгна една зимна вечер, когато бях на петнайсет, и остави мен и майка ми сами да се борим с живота. Оттогава не го бях виждала. Не му бях простила. Не исках и да чувам за него. А сега, в този хладен мартенски ден, миналото ми се обади по телефона и поиска от мен решение.
Седях на ръба на леглото, с телефона в ръка, и се чудех какво да направя. Мъжът ми, Петър, влезе в стаята и ме погледна загрижено:
– Какво се е случило, Мариела?
– Обадиха се от болницата. Баща ми… той е в тежко състояние.
Петър замълча за миг, после седна до мен и хвана ръката ми.
– Ще отидеш ли?
– Не знам. Не знам дали мога. Не знам дали искам.
В главата ми се завъртяха спомени – как майка ми плачеше нощем, как се опитвах да бъда силна за нея, как се заклех никога да не му простя. Но сега, когато животът му висеше на косъм, всичко изглеждаше различно. Винаги съм вярвала, че съм силна, че съм надраснала болката, но в този момент се чувствах като малко дете, изгубено в собствения си дом.
– Мариела, – каза Петър тихо, – понякога трябва да се изправим срещу миналото си, за да продължим напред.
Тези думи ме накараха да се разплача. Не исках да плача, не исках да показвам слабост, но сълзите сами потекоха по бузите ми. Петър ме прегърна и аз се оставих на прегръдката му, сякаш търсех опора, която никога не съм имала.
След час вече бях пред Пирогов. Миризмата на дезинфектант, бързането на лекарите, стоновете от стаите – всичко това ме върна в реалността. На регистратурата ме посрещна млада сестра:
– Вие ли сте дъщерята на Георги Николов?
Кимнах мълчаливо.
– Той е в реанимация. Може да го видите за малко.
Сърцето ми биеше лудо, докато вървях по дългия коридор. Влязох в стаята и го видях – остарял, посивял, с кислородна маска. Изглеждаше толкова различен от мъжа, когото помнех – силен, властен, понякога жесток. Сега беше просто един болен човек, сам и уязвим.
Седнах до леглото му. Той отвори очи и ме погледна. В погледа му имаше вина, страх и нещо, което не бях виждала преди – молба за прошка.
– Мариела… – прошепна той едва чуто. – Прости ми…
Не знаех какво да кажа. Толкова години бях чакала този момент, представях си как ще му кажа всичко, което ме боли, как ще го накарам да съжалява. Но сега думите заседнаха в гърлото ми.
– Защо го направи? – попитах тихо. – Защо ни остави?
Той затвори очи и по лицето му се стичаха сълзи.
– Бях слаб… страх ме беше… Не знаех как да бъда баща. Мислех, че ще ви е по-добре без мен. Но сгреших. Съжалявам, Мариела. Съжалявам за всичко.
Сълзите ми отново потекоха. В този момент осъзнах, че цялата тази омраза и болка, които носех в себе си, ме разяждаха отвътре. Не знаех дали мога да му простя, но знаех, че трябва да опитам – заради себе си, не заради него.
Излязох от стаята и се обадих на майка ми. Тя не беше говорила с него от години.
– Мамо, татко е в болница. Може би трябва да дойдеш.
– Не знам дали мога, Мариела. Не знам дали имам сили.
– Мамо, понякога трябва да простим, за да продължим напред.
Тя замълча дълго, после каза:
– Ще дойда.
В следващите дни седях до леглото на баща ми, държах ръката му и слушах историите му – за младостта, за грешките, за съжаленията. Виждах колко много е изгубил, колко много съжалява. Не беше лесно. Имаше моменти, в които исках да избягам, да забравя всичко. Но останах.
Майка ми дойде. Седна до него, дълго мълчаха, после започнаха да говорят – тихо, спокойно, сякаш времето беше спряло. Видях как болката между тях започва да се топи, как омразата отстъпва място на тиха тъга и разбиране.
Баща ми почина след седмица. Държах ръката му до последно. В последните му мигове му прошепнах:
– Прощавам ти.
След погребението се прибрах у дома и дълго стоях пред прозореца, гледайки към сивото небе над София. Чудех се – колко често позволяваме на миналото да определя бъдещето ни? Колко често се страхуваме да простим, дори когато това е единственият път към свободата?
А вие… бихте ли простили? Или бихте затворили завинаги тази врата?