Телефонът, който разби сърцето ми: Историята на един баща и болката от насилието в детската градина

– Господин Петров, моля ви, елате веднага в детската градина. Синът ви Виктор… – Гласът на госпожа Николова трепереше. Сърцето ми заби лудо, а ръцете ми се разтрепериха. Не попитах нищо повече, просто затворих телефона и хукнах към колата.

Докато карах през задръстването на „Цариградско шосе“, мислите ми се блъскаха една в друга: „Дали е болен? Дали е паднал? Или…“ Не исках да си представям най-лошото. Когато стигнах до детската градина, видях жена ми Мария вече там – лицето ѝ беше бледо, очите – пълни със сълзи.

Влязохме вътре. Виктор седеше в ъгъла на стаята, свит като охлюв, с разкъсана блузка и синина под окото. До него стоеше госпожа Николова, а около тях – няколко други деца, които шепнеха нещо помежду си.

– Какво се е случило? – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках.

– Димитре… – Мария се опита да ме спре, но аз вече гледах към учителката.

– Господин Петров, много съжалявам… Виктор беше нападнат от друго дете. Опитахме се да ги разделим, но… – тя замълча.

Погледнах сина си. Очите му бяха празни, без онзи блясък, който винаги ме посрещаше вечер. Прегърнах го силно. Той не реагира. Просто стоеше неподвижно.

– Кой го направи? – попитах тихо.

– Мартин… – прошепна Виктор едва чуто.

Мария се разплака. Аз стиснах зъби. Знаех Мартин – синът на една от по-заможните семейства в квартала. Винаги е бил буен, но никога не съм вярвал, че може да стигне до тук.

Вечерта вкъщи беше мъчителна. Виктор не искаше да говори. Седеше на леглото си и стискаше любимото си плюшено мече. Мария се опитваше да го прегърне, но той се дърпаше.

– Може би трябва да го оставим сам за малко – прошепна тя.

– Не! – изкрещях аз. – Не можем да го оставим така! Той има нужда от нас!

– Ами ако го притискаме прекалено? – гласът ѝ беше пълен с вина.

Седнах до Виктор и започнах да му разказвам за моето детство. За това как и мен са ме тормозили в училище, как съм се чувствал сам и уплашен. Той не каза нищо, но видях как очите му се насълзиха.

На следващия ден отидохме при директорката на детската градина. Тя ни посрещна с обичайното си любезно лице, но когато ѝ разказахме какво се е случило, изражението ѝ стана сериозно.

– Ще говорим с родителите на Мартин – каза тя. – Но такива неща се случват… Децата понякога са жестоки.

– Това не е просто „детска игра“! – избухна Мария. – Нашият син вече не е същият!

Директорката само въздъхна и ни обеща, че ще вземе мерки. Но аз не ѝ повярвах.

В следващите дни Виктор отказваше да ходи на градина. Всяка сутрин плачеше и се криеше под леглото. Мария започна да закъснява за работа, а аз взех няколко дни отпуск. Семейството ни започна да се разпада под тежестта на страха и безсилието.

Една вечер седяхме тримата на масата. Мълчанието беше тежко като олово. Изведнъж Виктор прошепна:

– Тате… ако пак ме удари?

Погледнах Мария. Очите ѝ бяха червени от плач.

– Няма да позволим това да се случи повече, синко – казах твърдо, макар че самият аз не бях сигурен как ще го направя.

Решихме да потърсим помощ от психолог. Отидохме при госпожа Донева – мила жена с топли очи, която веднага спечели доверието на Виктор. След няколко срещи той започна да говори повече, да рисува страховете си и дори да се усмихва понякога.

Но проблемът не беше само у дома. На родителската среща повдигнах въпроса за насилието в градината. Някои родители ме подкрепиха, други ме гледаха с недоверие.

– Това са деца! Ще се научат сами да се защитават! – каза бащата на Мартин с пренебрежение.

– А ако утре вашето дете е на мястото на Виктор? – попитах го аз.

Той замълча.

С времето Виктор започна да се връща към себе си. Но белезите останаха – не само по кожата му, а и в душата му. Аз и Мария станахме по-близки, но вече никога няма да бъдем същите родители – безгрижни и сигурни в системата.

Понякога нощем лежа буден и се питам: „Къде сбъркахме? Можех ли да го предпазя? Колко още деца мълчат в страх?“

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да премълчите или бихте се борили за детето си до край?