Тежестта на грижата: Историята на една внучка и нейната баба

– Не може така, Мария! – гласът на съседката ми, леля Сийка, проряза тишината на стълбището като нож. – Чух пак баба ти да вика през нощта. Какво става у вас?

Спрях се на първото стъпало, с торбите от магазина в ръце, и усетих как бузите ми пламват. Вече бях свикнала с погледите на съседите, с шепота им зад гърба ми, но този път думите на леля Сийка ме удариха право в сърцето.

– Баба пак не можа да заспи, лельо Сийке – отвърнах тихо. – Опитвам се да ѝ помогна, но…

– Но какво? – прекъсна ме тя. – Ти си млада, имаш си работа, приятели… А тя? Седи сама по цял ден. Не е редно така.

В този момент ми се прииска да изкрещя. Да ѝ кажа колко е трудно да балансирам между работата в офиса, готвенето, чистенето и грижите за баба. Но само преглътнах и продължих нагоре по стълбите. Вратата на апартамента ни беше леко открехната – баба пак беше забравила да я затвори.

Влязох и я видях седнала на дивана, с одеяло около раменете. Очите ѝ бяха влажни.

– Марийче, пак ли говори с теб леля Сийка? – попита тя с треперещ глас.

– Не се тревожи, бабо. Всичко е наред – опитах се да се усмихна, но усетих как гласът ми се пречупва.

Истината е, че нищо не беше наред. Откакто дядо почина миналата година, баба се промени. Стана по-раздразнителна, често забравяше къде е сложила нещо или какво сме говорили преди час. Понякога ме питаше кога ще се върне дядо. Сърцето ми се късаше всеки път, когато трябваше да ѝ напомня истината.

Майка ми живее в Германия и изпраща пари, но не може да се върне. Брат ми е в Пловдив и рядко идва. Всичко остана на мен – и любовта, и тежестта.

Вечер, когато баба заспиваше (ако изобщо успееше), аз стоях до прозореца и гледах светлините на града. Чудех се дали някой друг разбира какво е това – да си млад и да носиш отговорността за човек, който някога е бил твоята опора, а сега е толкова крехък.

Една вечер чух отново тропане по вратата. Леля Сийка стоеше отвън с още две съседки.

– Мария, трябва да говорим сериозно – започна тя. – Не може така повече. Ако не можеш да се грижиш за баба си, има домове за стари хора. Или поне наеми жена да ѫ гледа.

Почувствах се като провал. Сякаш всичките ми усилия не значеха нищо. В главата ми кънтяха думите им: „домове за стари хора“… Как можех да предам баба си така?

– Аз… ще помисля – прошепнах едва чуто и затворих вратата.

Седнах до баба и я прегърнах. Тя ме погледна с онзи нежен поглед, който помнех от детството си.

– Знам, че ти е трудно, Марийче – каза тя тихо. – Ако искаш… можеш да ме заведеш в дом. Няма да ти се сърдя.

Сълзите потекоха по лицето ми. Не можех да повярвам, че го чувах точно от нея.

– Не мога без теб, бабо – казах през сълзи. – Ти си всичко, което имам тук.

Дните минаваха в рутина: работа, грижи за баба, опити да угодя на всички и винаги усещането, че не съм достатъчна. Съседите продължаваха да шушукат зад гърба ми. Една сутрин дори получих анонимно писмо в пощенската кутия: „Помисли за баба си!“

Започнах да се чудя дали наистина правя всичко както трябва. Дали не пропускам нещо? Дали не вредя повече, отколкото помагам?

Една вечер реших да говоря с майка по телефона.

– Мамо, не знам какво да правя вече – признах си аз. – Всички ме обвиняват, че не се грижа достатъчно добре за баба… А аз просто не издържам понякога.

– Знам, миличка – отвърна майка ми със сълзи в гласа. – Но ти си силна. Ако трябва, ще намерим помощ. Не си сама.

Тези думи ми дадоха малко надежда. На следващия ден потърсих социалните служби и започнах да проучвам възможностите за домашен помощник. Беше трудно да призная пред себе си, че имам нужда от помощ. Но разбрах, че няма срам в това.

С времето отношенията със съседите леко се подобриха. Леля Сийка дори предложи понякога да наглежда баба, докато съм на работа.

Но вътре в мен остана болката от това чувство на вина и самота.

Понякога вечер още стоя до прозореца и си мисля: Дали някога ще бъда разбрана? Дали има други като мен? Как бихте постъпили вие на мое място?