Тежестта на традицията: Един рожден ден в сянката на очакванията
— Пак ли ще идват всички? — прошепнах на себе си, докато миех последната чиния от вечерята. Пръстите ми бяха напукани от сапуна, а гърбът ме болеше от цял ден тичане из кухнята. Чувах как майка ми, леля Снежа и свекърва ми обсъждат кой какво ще донесе за рождения ден на Петър утре. Но истината беше, че никой нямаше да донесе нищо — освен себе си и безкрайните си претенции.
Петър, мъжът ми, винаги казваше: „Това е традиция, Мария! Семейството се събира, празнуваме заедно.“ Но никога не беше той този, който стоеше до печката с часове, който търкаше тавите или събираше трохите от пода след като всички си тръгнат. Това бях аз. Всяка година.
— Мария, ще направиш ли пак онази баница с праз? — провикна се леля Снежа от хола.
— Не знам още, лельо — отвърнах сухо. — Може би тази година ще опитаме нещо различно.
— Ама как така различно? — намеси се свекърва ми с онзи тон, който ме караше да се свивам вътрешно. — Петър обича баницата ти! И децата чакат твоята мусака!
Погледнах през прозореца към двора, където Петър пушеше с брат си. Смееха се шумно, сякаш нямаше нищо по-важно от това да разказват стари истории и да пият ракия. За миг ми се прииска да съм на тяхно място — безгрижна, свободна от очакванията на всички около мен.
Тази година реших да променя нещо. Не можех повече да бъда домакинята-робиня на семейните традиции. Купих готова торта от сладкарницата и поръчах храна от ресторанта. Казах си: „Ще седна на масата като гост. Ще се усмихвам и ще говоря с хората, вместо да тичам между кухнята и трапезарията.“
На следващия ден къщата се напълни още преди обяд. Децата тичаха из коридора, кучето лаеше, а възрастните вече спореха за политиката по телевизията. Поставих храната на масата и седнах до Петър.
— Какво става? — прошепна той. — Защо не си в кухнята?
— Реших тази година да празнувам и аз — отвърнах тихо.
Петър ме изгледа странно, но не каза нищо. Леля Снежа първа забеляза липсата на домашна баница.
— Мария, къде е баницата? — попита тя с разочарование.
— Тази година реших да поръчам храна — казах спокойно. — Всички сме уморени, нека си починем.
Настъпи тишина. Свекърва ми се намръщи.
— Не е същото! — каза тя остро. — Ти си снаха в този дом! Традицията е важна!
Петър се намеси:
— Оставете я! И тя има право да празнува!
Но думите му прозвучаха слабо. Всички гледаха към мен с укор и разочарование. Дори децата попитаха защо няма любимата им мусака.
Вечерта, когато всички си тръгнаха, къщата беше тиха и празна. Седнах на стълбите пред входа и заплаках. Петър дойде при мен.
— Може би трябваше да им кажеш по-рано — каза той тихо.
— Защо трябва винаги аз да се съобразявам? — попитах през сълзи. — Защо никой не вижда колко ми е тежко?
Той не отговори. Само ме прегърна неловко.
На следващия ден майка ми ми се обади.
— Мария, хората говорят… Казват, че не уважаваш семейството на Петър.
— А кой уважава мен? — попитах аз тихо.
Тя замълча за миг.
— Понякога трябва да преглътнеш гордостта си заради мира в дома…
Затворих телефона и се почувствах още по-сама. Вечерта седнах пред огледалото и се загледах в отражението си. Видях уморена жена с тъмни кръгове под очите и ръце, напукани от работа.
„Колко още ще издържа?“ — помислих си. „Колко още ще жертвам себе си в името на чужди очаквания?“
Скъпи читатели, кажете ми: Кога една жена има право да каже „стига“? И защо в нашите семейства все още вярваме, че щастието на всички зависи само от една?“