Тежестта на традицията: Един рожден ден в сянката на очакванията

— Пак ли ще правиш само салата и мусака? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята, докато нарязвах домати. — Едно време, когато аз правех рождените дни на баща му, масата се огъваше от ястия!

Стиснах зъби и преброих до десет. Всяка година на рождения ден на Петър — мъжа ми — цялата му рода се изсипваше у нас. Никой не пита, никой не помага. Аз — Ирина — съм домакинята, която трябва да се справи с всичко. Петър само ми намигваше заговорнически: „Ти си най-добрата, Ире!“, но после изчезваше с брат си да пият ракия на двора.

Тази година реших да променя нещо. Не исках пак да се чувствам като слугиня в собствения си дом. Купих готова торта, поръчах няколко тави скара от кварталната кръчма и казах на всички, че ще е по-лежерно — „да си поговорим, да се посмеем, без излишна суета“.

— Това не е празник! — възмути се леля Станка, когато видя пластмасовите кутии с кюфтета. — Къде са сармите? Къде е баницата? Какво ще кажат хората?

Погледнах я право в очите:
— Хората могат и сами да си донесат ядене, ако толкова държат.

В стаята настъпи тишина. Дори малкият ми син, Даниел, спря да рита топката из коридора. Петър ме изгледа смаяно, сякаш не ме познава.

— Ире, какво ти става? — прошепна той по-късно в кухнята. — Защо си такава днес?
— Защото ми писна! — избухнах аз. — Всяка година съм сама срещу всички. Никой не благодари, никой не помага. Само претенции и критики!

Петър въздъхна и се върна при гостите. Аз останах сама сред чиниите и остатъците от салата. Чувах смеха им от хола, но не ми беше до празнуване.

След час свекърва ми дойде при мен:
— Знам, че ти е трудно. Но така е било винаги. Жената държи семейството заедно.

Погледнах я уморено:
— А кой държи жената?

Тя замълча. За първи път видях колебание в очите ѝ.

Вечерта приключи с обичайното разчистване. Гостите си тръгнаха доволни — някои мърмореха под нос за „новите времена“, други просто кимаха с разбиране. Петър не каза нищо повече.

На следващия ден той ме прегърна:
— Може би трябваше да ти помогна повече…
— Не „може би“, Петре. Трябваше.

Седнахме заедно на масата — само двамата. За първи път от години усетих спокойствие.

Но в мен остана горчивината: защо в България все още се очаква жената да носи цялата тежест на традициите? Защо промяната е толкова трудна?

Може би някой ден ще намерим баланс между старото и новото. Но докато това стане…

„Кажете ми, вие как се справяте с тежестта на семейните очаквания? Кога идва моментът да кажем „стига“?“