„Ти не си чужда, ти си съпругата!” – Седмицата преди годишнината, която преобърна живота ми

– Не си чужда, ти си съпругата! – изкрещя свекърва ми, докато чиниите дрънчаха в ръцете ѝ. Стоях в кухнята, с престилка, с ръце, напукани от миене на съдове, и се чудех кога точно се превърнах в призрак в собствения си дом. Беше само седмица преди десетата ни годишнина с Петър, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Петър седеше на масата, заровен в телефона си. Дъщеря ни Мария рисуваше нещо на пода, а аз се опитвах да не избухна. „Не си чужда, ти си съпругата!” – ехтеше още в ушите ми. Но защо тогава се чувствах толкова чужда? Защо всеки мой опит да бъда част от това семейство завършваше с усещането, че съм просто прислужница?

– Мамо, ще помогнеш ли с вечерята? – попита Мария с онзи нежен глас, който ме караше да се усмихвам дори в най-тежките моменти.

– Разбира се, мило – отвърнах и се наведох до нея. В този миг свекърва ми ме изгледа така, сякаш съм нарушила някакво неписано правило.

– Остави я! Детето трябва да се учи на самостоятелност – каза тя рязко и излезе от кухнята.

Петър не каза нищо. Както винаги. Когато майка му беше тук, той се превръщаше в сянка на самия себе си. Не искаше конфликти. А аз? Аз вече не знаех коя съм.

Вечерта легнах до него и дълго гледах тавана. „Това ли е животът ми? Това ли е семейството, за което мечтаех?”

На следващия ден свекърва ми реши да подреди гардероба ни. Без да ме пита, извади дрехите ми и ги подреди по нейния вкус. Намерих любимата си рокля сгъната на дъното на шкафа.

– Не ти отива този цвят – каза тя, когато ме видя да я държа.

– Аз обичам тази рокля – отвърнах тихо.

– Съпругата трябва да изглежда достойно – отсече тя и затвори гардероба.

Петър пак мълчеше. Вечерта му казах:

– Петре, чувствам се невидима. Не мога повече така.

Той въздъхна:

– Моля те, не започвай пак. Знаеш, че майка ми е труден човек.

– А аз? Аз не съм ли човек? – попитах през сълзи.

Той замълча. Прегърна ме механично и заспа. Аз останах будна цяла нощ.

Дните до годишнината минаха като в мъгла. Свекърва ми критикуваше всичко – как готвя, как възпитавам Мария, дори как се обличам за работа. Петър се прибираше все по-късно. Мария усещаше напрежението и започна да се затваря в себе си.

В петък вечерта, ден преди годишнината ни, свекърва ми организира вечеря „за семейството”. Аз трябваше да приготвя всичко сама. Докато режех салатата, тя стоеше до мен и нареждаше:

– В нашето семейство жените винаги са били силни. Трябва да се научиш да търпиш.

– А ако не искам? – прошепнах аз.

– Тогава ще останеш сама – каза тя без капка съчувствие.

В този момент нещо в мен се пречупи. Оставих ножа на плота и излязох на балкона. Вдишах дълбоко студения въздух и за първи път от години се запитах: „Какво искам аз?”

Вечерята мина в напрежение. Петър не погледна към мен нито веднъж. Свекърва ми разказваше истории от младостта си, а аз бях невидима за всички.

На следващата сутрин станах рано. Приготвих кафе само за себе си и седнах до прозореца. Мария дойде при мен.

– Мамо, защо си тъжна?

Прегърнах я силно:

– Защото понякога възрастните забравят кои са.

Тя ме погледна с големите си очи:

– Аз винаги ще те виждам.

Тези думи ме разтърсиха. Реших, че повече няма да позволя да бъда невидима.

Когато Петър стана, му казах:

– Днес е нашата годишнина. Искам да поговорим сериозно.

Той кимна уморено.

– Не мога повече така – започнах със сълзи в очите. – Чувствам се като гостенка в собствения си дом. Искам уважение. Искам подкрепа. Искам да бъда себе си.

Той ме гледаше дълго:

– Не знам дали мога да ти дам това…

– Тогава ще трябва да решим какво правим нататък – казах твърдо.

Свекърва ми влезе в стаята:

– Какви са тези глупости? Жената трябва да търпи!

Погледнах я право в очите:

– Време е някой най-после да чуе и мен.

В този момент разбрах, че вече не ме е страх. Че имам право на глас. Че заслужавам щастие.

Седмицата преди годишнината ни промени всичко. Започнах терапия, намерих работа на половин ден и започнах да излизам с приятелки. Петър избра да остане при майка си за известно време. Мария беше до мен през цялото време.

Днес вече знам: не съм чужда в собствения си живот. И никоя жена не трябва да бъде невидима заради чужди очаквания.

Понякога се питам: Колко още жени живеят така – смачкани между традициите и собствените си мечти? Кога ще започнем да избираме себе си?