„Ти не си оттук“ – Историята на едно момиче между село и град

– Мамо, пак ли ще ми казваш да не се връщам късно? – изсумтях аз, докато затягах връзките на кецовете си. Беше последната ми вечер в родния град преди да замина за София. Майка ми стоеше до вратата, с ръце скръстени на гърдите, и ме гледаше така, сякаш все още съм на десет.

– Не ти казвам да не се връщаш късно, а да не забравяш откъде си тръгнала, Мария. В големия град хората са други. Не са като нас.

Тогава не разбирах какво има предвид. За мен светът беше прост – малкият ни град с 15 000 души, три автобусни линии и старата мелница, която всички наричахме „небостъргача“. Познавах всяка улица, всяко куче и всяка баба, която продаваше домати на пазара. Животът беше предвидим и уютен. Но мечтаех за нещо повече – за шум, светлини и възможности.

Първият ми ден в София беше като студен душ. Влязох в общежитието с две куфари и сърце, пълно с надежда. Съквартирантката ми – Виктория от Варна – ме изгледа от глава до пети и попита:

– Ти от къде си?
– От Панагюрище.
– Аха… Значи не си оттук.

Това беше първият път, когато чух онова „Ти не си оттук“, но далеч не беше последният. В университета всички говореха бързо, използваха думи, които не разбирах, и се смееха на шеги, които ми убягваха. На лекциите се чувствах като призрак – невидима и ненужна. Дори преподавателите понякога подмятаха:

– В провинцията сигурно още учат по старите учебници.

Вечерите прекарвах сама в стаята си, слушайки как Виктория говори по телефона с приятелите си от морето. Чувах смях, планове за партита и истории за места, които дори не знаех къде са. Опитах се да се включа веднъж:

– Искате ли да излезем на кино?
– О, ние ходим само в „Арена“, а ти знаеш ли къде е?

Не знаех. И тогава разбрах – тук трябваше да започна всичко отначало.

Първият месец мина в опити да се впиша. Купих си нови дрехи – по-модерни, по-градски. Спрях да говоря за дома, за пазара и за старата мелница. Започнах да казвам „метро“ вместо „подлез“, „тролей“ вместо „автобус“. Но колкото повече се опитвах да приличам на тях, толкова повече се губех.

Една вечер Виктория ме попита:
– Защо си толкова тиха напоследък?
– Просто… тук всичко е различно.
– Ще свикнеш. Или ще се върнеш там, откъдето си дошла.

Думите ѝ ме удариха като шамар. В този момент осъзнах колко съм сама. Обадих се на майка ми:
– Мамо, тук никой не ме разбира.
– Ще мине. Ти си силна. Не забравяй коя си.

Но аз вече не знаех коя съм. В университета ме гледаха като провинциалистка. Вкъщи бях „градската“, която вече не помага на нивата и не ходи на съборите. Баща ми веднъж каза:
– София ще те промени. Само гледай да не забравиш корените си.

С времето започнах да намирам малки островчета на спокойствие – една книжарница до НДК, където продавачката ми говореше на „ти“ и ми препоръчваше книги; малко кафене в Лозенец, където сервитьорът винаги ми носеше кафето с усмивка. Там се чувствах почти у дома.

Веднъж срещнах Иво – момче от Плевен, което също се чувстваше изгубено сред софийските улици. Започнахме да излизаме заедно, да споделяме истории за нашите градове и за това как всеки тук ни гледа като пришълци.

– Знаеш ли – каза той една вечер – тук всички бързат да докажат нещо. А ние просто искаме да бъдем себе си.

С него започнах да намирам сили да бъда отново Мария от Панагюрище – момичето, което обича мириса на прясно окосена трева и знае имената на всички съседи. Започнах да каня приятели у нас на домашни вечери с баница и ракия. Разказвах им за нашите традиции, а те слушаха с интерес.

Но всеки път, когато се връщах у дома за празниците, усещах разликата още по-силно. Съседите ме гледаха с недоверие:
– Ей я градската! Сигурно вече не знаеш как се дои крава!

Смеех се с тях, но вътре в мен болеше. Къде е моето място? В София съм чужда, у дома вече съм гостенка.

Една вечер баща ми седна до мен на двора:
– Марийке, животът е като реката – тече напред, но винаги помни откъде е тръгнала водата.

Замислих се дълго над думите му. Може би никога няма да бъда напълно „оттук“ или „оттам“. Може би истината е някъде по средата – между шума на града и тишината на полето.

Сега стоя на прозореца в малката си стая в София и гледам светлините на града. Питам се: Колко време трябва да мине, за да спрат хората да ме питат „Ти не си оттук, нали?“ И дали някога ще почувствам някое място истински свой дом?

А вие как мислите – възможно ли е човек да принадлежи едновременно на два свята или винаги остава малко чужд навсякъде?