„Ти никога не беше достатъчно добра за сина ми” – Историята на едно българско семейство за гордостта, мълчанието и прошката

„Ти никога не беше достатъчно добра за сина ми!” – думите ѝ отекват в ушите ми, докато стоя в кухнята, с ръце, стиснали чашата с чай, която вече отдавна е изстинала. Свекърва ми, Станка, стои на прага, с ръце скръстени пред гърдите, очите ѝ ме пронизват. В този момент осъзнавам, че всичко, което съм градяла през последните десет години – бракът ми с Петър, домът ни, децата – е под въпрос.

– Мария, не искам да се меся, но ти самата знаеш, че не си за него – казва тя с онзи тон, който винаги ме кара да се чувствам малка и незначителна.

– Станке, моля те… – опитвам се да запазя самообладание. – Петър е щастлив. Децата са добре. Какво още искаш?

Тя въздъхва тежко и се обръща към прозореца. Навън вали ситен дъжд, а аз усещам как въздухът между нас става все по-гъст. Спомням си първия път, когато я срещнах – бях на двадесет и две, влюбена до уши в Петър. Тогава тя ме погледна от глава до пети и каза: „Учителка? Не можеше ли поне лекарка да си?”

Оттогава всеки мой успех беше принизяван, всяка моя грешка – преувеличавана. Когато родих първото ни дете, тя дойде в болницата с букет карамфили и каза: „Дано поне внучето прилича на нашето семейство.”

Сега стоим една срещу друга, две жени, свързани от един мъж и две деца, но разделени от години мълчание и недоизказани думи.

– Петър работи по цял ден – продължава тя. – А ти? Само с децата ли ще се занимаваш? Не мислиш ли, че можеше да направиш повече?

В този момент вратата се отваря и влиза Петър. Поглежда ни и усеща напрежението във въздуха.

– Какво става тук? – пита той.

– Нищо – отвръщам бързо. – Просто говорим.

Станка го поглежда с онзи поглед, който винаги го кара да се чувства виновен.

– Сине, аз само искам най-доброто за теб. Знаеш го.

Петър въздиша и ме поглежда умолително. Знам, че е уморен от тези битки. Знам, че го боли да е между две жени, които обича по различен начин.

След като Станка си тръгва, вечерта преминава в мълчание. Децата вече спят, а аз седя на дивана и гледам снимките по стената – нашата сватба, първият рожден ден на Даниела, ваканцията ни на морето. Всяка снимка е спомен за щастие, но и за борба.

Петър сяда до мен.

– Знам, че ти е трудно с майка ми – казва тихо. – Но тя е такава… Не може да се промени.

– А аз? Аз трябва ли да се променям? – питам го със сълзи в очите.

Той ме прегръща неловко. Прегръдката му е кратка, сякаш се страхува да не го види някой.

– Просто… опитай да не ѝ обръщаш внимание.

Колко пъти съм чувала тези думи? Колко пъти съм преглъщала обидите ѝ само заради него? Спомням си деня, когато майка ми почина. Станка дойде на погребението и каза: „Сега поне няма кой да те защитава.”

Тогава разбрах, че никога няма да бъда част от нейното семейство. Винаги ще бъда чужда.

На следващия ден Станка пак идва. Този път носи домашна баница. Оставя я на масата без дума и започва да подрежда играчките на децата.

– Мама ти беше силна жена – казва изведнъж. – Но ти… ти си прекалено мека.

– Може би затова децата ме обичат – отвръщам тихо.

Тя ме поглежда за миг и виждам нещо различно в очите ѝ – може би тъга? Може би съжаление?

– Когато бях млада, свекърва ми беше още по-лоша с мен – прошепва тя. – Но аз никога не плаках пред нея.

Стоим мълчаливо една до друга. За първи път усещам, че между нас има нещо общо – болката от това да не бъдеш приета.

Вечерта Петър идва при мен.

– Майка ми каза ли ти нещо?

– Не… Просто донесе баница.

Той се усмихва тъжно.

– Понякога това е нейният начин да поиска прошка.

Седя сама в кухнята след всички тези дни на напрежение и се питам: колко много пропуснати прегръдки има между нас? Колко думи никога няма да бъдат изречени? И дали някога ще мога да простя истински?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката да излекува стари рани или някои думи остават завинаги между нас като стена?