Ти просто гледа как бракът ми се разпада: Историята на една майка и дъщеря в България

– Майко, ти просто стоеше и гледаше как всичко се разпада! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от гняв и болка. Седеше срещу мен на кухненската маса, а очите ѝ бяха зачервени от плач. В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на часовника над печката и собствения си ускорен пулс.

Не знаех какво да кажа. Толкова пъти съм си представяла този разговор, но никога не съм вярвала, че ще дойде денят, в който детето ми ще ме обвинява за края на брака си. Виктория винаги е била силна, упорита, с характер като на майка ми – баба ѝ Мария, която тя никога не позна. Баба Мария беше буря – смела, шумна, непримирима. Аз – по-скоро тихата вода. С баща ѝ, Иван, винаги сме се старали да създадем спокойствие у дома. Не викахме, не се карахме, не използвахме груби думи. Но Виктория… тя беше огън.

– Ти трябваше да ми кажеш! Трябваше да ме предупредиш! – продължи тя с пресипнал глас.

– Какво да ти кажа, Вики? Че Петър не е за теб? Че виждам как те наранява? Мислех, че ще ме намразиш, ако се намеся… – думите ми излязоха едва чуто.

Виктория избухна в смях – онзи горчив смях, който боли повече от всяка обида.

– А сега какво? Не те ли мразя пак? – прошепна тя и сведе глава.

В този момент си спомних първата им среща. Беше пролет, цъфтяха люляците в градината ни в Пловдив. Петър беше чаровен, усмихнат, с онзи типичен пловдивски акцент. Виктория сияеше до него. Всички казваха: „Колко хубава двойка!“, а аз усещах някакво неспокойствие в гърдите си. Петър беше твърде самоуверен, твърде властен. Но кой съм аз да съдя? Може би просто ревнувах, че някой друг вече е най-важният човек за дъщеря ми.

Сватбата беше голяма – цялата рода се събра в ресторанта до Марица. Песни, танци, наздравици… А после започнаха дребните кавги. Виктория идваше при мен с подпухнали очи:

– Майко, Петър пак се ядоса за глупост. Не харесва работата ми, не иска да излизам с приятелки…

– Вики, всеки брак има трудни моменти – казвах ѝ аз. – Говорете си, не оставяйте проблемите да растат.

Но с времето нещата се влошиха. Петър започна да я контролира все повече – къде ходи, с кого говори, какво облича. Виктория се затвори в себе си. Аз виждах всичко това, но се страхувах да се намеся. Спомнях си как майка ми винаги се месеше в моя живот и колко много я мразех за това. Кълнях се, че никога няма да бъда като нея.

Една вечер Виктория дойде у нас със синина под окото. Опита се да го прикрие с грим, но аз видях всичко.

– Какво стана? – попитах я тихо.

– Спънах се по стълбите – излъга тя.

Знаех истината. Но пак замълчах. Прегърнах я и ѝ казах:

– Ако имаш нужда от помощ, винаги съм тук.

Тя кимна и си тръгна. След тази вечер почти не я виждах. Само по телефона чувах гласа ѝ – все по-отчужден, все по-далечен.

Петър напусна Виктория преди месец. Остави я сама с малкия им син Даниел в апартамента им в „Кючук Париж“. Оттогава тя живее при мен и Иван. Всяка вечер слушам как плаче зад затворената врата на детската стая.

Днес обаче чашата преля. Виктория ме обвини за всичко – че съм била безучастна, че не съм я защитила, че съм позволила да страда толкова години.

– Мислех, че като не се меся, ще ти дам свобода да вземаш решения сама – казах ѝ през сълзи.

– А аз имах нужда някой да ме спре! Да ми каже истината! Да ме защити! – извика тя.

Мълчах дълго след това. Иван стоеше до прозореца и гледаше навън безмълвно. В този момент осъзнах колко трудно е да бъдеш родител – винаги си на ръба между това да дадеш свобода и това да предпазиш детето си от болката.

На следващия ден Виктория не ми проговори. Само сутринта остави Даниел при мен и излезе без дума. Гледах малкото момче как играе с количките си на пода и си мислех: „Дали един ден и той ще ме обвинява за нещо?“

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на града. Спомних си майка ми – колко често сме се карали заради нейното вмешателство. Колко пъти съм ѝ казвала: „Остави ме да живея живота си!“ А сега дъщеря ми ме обвинява точно за обратното.

Може би няма правилен отговор. Може би родителската любов винаги е обречена на неразбиране.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя различно? Или всяка майка е обречена да бъде виновна в очите на детето си?

Какво бихте направили вие на мое място?