„Ти си длъжна да ме приютиш – все пак аз те родих!“

– Не искам да оставаш тук! – гласът ми трепереше, докато гледах майка ми право в очите. В ръцете ѝ трепереше старата ѝ чанта, а по лицето ѝ се четеше умора и някакво отчаяние, което не бях виждала досега.

– Мога да живея в твоя дом по една основна причина: аз те родих! – отвърна тя с онзи познат, студен тон, който ме караше да се свивам още от дете.

В този момент сякаш цялото ми минало се стовари върху мен. Бях на единадесет, когато тя реши да се омъжи повторно. Помня как една вечер ме събра на масата и каза:

– Мария, ще се преместим при Иван. Той не иска деца в къщата си. Ще отидеш при баба ти в село.

Не попита дали искам. Не ми даде време да осмисля. Просто ме натовари в старата „Лада“ и ме остави пред портата на баба. Баба Пенка никога не беше особено топла жена, но поне не ме изгони. Живяхме двете в малката ѝ къща накрай селото, с пенсията ѝ и няколко кокошки. Майка ми не се обаждаше. Пращаше по някоя картичка за Коледа, но никога пари или дрехи.

В училище децата ме подиграваха – „градското изхвърлено дете“, „никому ненужната“. Баба мълчеше, а аз плачех нощем под одеялото. Когато станах на шестнайсет, започнах да работя в местния магазин, за да помагам с парите. Майка ми не се появи дори когато баба почина. Погребах я сама, с помощта на съседите.

Години по-късно, когато вече имах собствено жилище в Пловдив и работех като медицинска сестра, майка ми се появи на прага ми. Иван я бил изгонил – бил болен, а децата му не я искали. Стоеше пред мен като призрак от миналото и очакваше да я приема.

– Мария, нямам къде да отида – каза тя тихо. – Ти си ми единствената дъщеря.

– Единствената? – гласът ми беше остър като нож. – Къде беше ти, когато аз нямах никого?

Тя сведе глава.

– Знам, че сгреших… Но съм ти майка.

– Майка? Майките не изоставят децата си заради мъжете си! Майките не ги забравят с години!

В този момент вратата се отвори и дъщеря ми Катя надникна:

– Мамо, кой е?

– Това е баба ти – казах сухо.

Катя ме погледна учудено. Никога не бях говорила за майка си пред нея. Не знаех какво да правя – дали да я пусна вътре или да затворя вратата завинаги.

Майка ми седна на стълбите пред входа и заплака. За първи път я виждах толкова безпомощна. Спомних си всички онези нощи в селската стая, когато мечтаех тя да дойде и да ме прегърне. Сега тя имаше нужда от мен.

– Мамо… – Катя ме дръпна за ръката. – Ще я оставим ли навън?

Сълзите напираха в очите ми. Не знаех какво е правилно. В България всички казват: „Кръвта вода не става.“ Но какво става с кръвта, когато те е наранила толкова дълбоко?

Майка ми ме погледна през сълзи:

– Моля те… Нямам никого…

Влязох вътре и затворих вратата след себе си. Седнах на кухненския стол и зарових лице в ръцете си. Катя седна до мен.

– Мамо, ти винаги казваше, че трябва да прощаваме…

– Да, но понякога болката е твърде голяма – прошепнах.

Час по-късно отворих вратата. Майка ми още седеше там, сгушена в палтото си.

– Ела вътре – казах тихо. – Но трябва да говорим за всичко това.

Тя кимна и прекрачи прага с несигурни стъпки. Вечерта мина в мълчание. Катя ни гледаше ту една, ту друга. Аз усещах как старите рани кървят отново.

На следващия ден седнахме на масата трите – три поколения жени, свързани от болка и мълчание.

– Защо го направи? – попитах я най-накрая.

Тя дълго мълча.

– Бях млада… Глупава… Мислех, че любовта към мъж е по-важна от всичко друго. Не осъзнавах какво причинявам…

– А сега? – попитах я.

– Сега знам, че съм загубила най-важното – теб.

Сълзите ѝ потекоха отново. Катя я прегърна плахо.

Не знам дали ще мога някога да ѝ простя напълно. Но знам едно – животът ни поставя пред избори, които никога не са черно-бели.

Понякога се чудя: дали прошката е слабост или сила? А вие бихте ли простили на човек, който ви е изоставил?