„Ти си виновна, че сме на ръба“: Майчините думи, които още кънтят в мен

„Ти си виновна, че сме на ръба! Никой не те е карал да се жениш и да раждаш деца!“ — думите на майка ми още кънтят в ушите ми, докато стоя в тясната кухня на панелката ни в Люлин. Петър, мъжът ми, мълчаливо бърка супата на децата, а аз стискам телефона така силно, че кокалчетата ми побеляват. Не мога да повярвам, че точно тя — майка ми, която винаги съм мислила за стълб в живота си — сега ме оставя да се давя сама в тревогите.

Всичко започна преди две седмици, когато хазяйката ни се обади и каза, че ще вдигне наема с още 150 лева. „Извинявай, Мария, но всичко поскъпва…“, каза тя с онзи тон, който не търпи възражения. С Петър се спогледахме — и двамата знаехме, че вече сме на ръба. Заплатите ни не стигат, а децата растат и нуждите им се увеличават. Всяка вечер смятаме сметките до стотинка и се чудим откъде да спестим още.

Реших да потърся помощ от майка ми. Тя живее сама в тристаен апартамент в центъра — наследство от баба ми. Пенсията ѝ е добра, а освен това има и спестявания. Винаги е била пестелива и разумна с парите. Звъннах ѝ с надеждата да поговорим спокойно.

– Мамо, трябва да поговорим… – започнах плахо.
– Какво има пак? – гласът ѝ беше рязък.
– Наемът ни се вдига. Не знам как ще се справим. Може ли… може ли да ни помогнеш поне за няколко месеца?
– Мария, ти си голяма жена! Аз цял живот съм се оправяла сама. Никой не ми е помагал! Ти избра да се омъжиш за Петър, ти реши да имаш две деца! Защо трябва аз да плащам за твоите решения?

Тези думи ме удариха като шамар. Опитах се да ѝ обясня колко е трудно сега — цените на всичко летят нагоре, децата боледуват често, а Петър работи на две места. Но тя само въздъхна тежко:

– Ако не можеш да се справиш, върни се при мен. Но пари няма да ти дам. Не съм банкомат!

Затворих телефона и избухнах в сълзи. Петър ме прегърна мълчаливо. „Ще се оправим някак…“, прошепна той, но и двамата знаехме, че не вярва на думите си.

Седмица по-късно реших да пробвам с баба ми Стефка — майката на майка ми. Тя живее в малко селце до Плевен и винаги е била по-мека към мен.

– Миличка, знам колко ви е трудно… Но аз съм стара вече, пенсията ми стига едва-едва. А майка ти… тя винаги е била такава. Не ѝ се сърди…

Баба ми ме изслуша с разбиране, но не можа да помогне. Останахме сами срещу света.

Вечерите станаха още по-напрегнати. Децата усещаха напрежението — малкият Георги започна да се буди нощем и да плаче без причина. Дъщеря ми Виктория стана затворена и често ме пита: „Мамо, ще имаме ли нов дом?“

Петър започна да работи допълнително като куриер след основната си работа в склада. Връщаше се късно вечерта уморен до смърт. Аз поех повече частни уроци по математика, но учениците намаляха — родителите им също нямат пари.

Една вечер седнахме с Петър на балкона с по чаша евтино вино.

– Мария, мислиш ли, че сбъркахме? – прошепна той.
– В какво?
– В това, че решихме да имаме семейство тук… в България…

Не знаех какво да кажа. Обичам децата си повече от всичко. Обичам Петър. Но понякога се чудя дали не сгрешихме — дали не трябваше да заминем за чужбина като толкова други семейства.

На следващия ден майка ми дойде неочаквано у нас. Донесе буркан туршия и домашен хляб.

– Ето ви малко зимнина… – каза сухо и остави бурканите на масата.
– Мамо… – започнах аз.
– Не започвай пак! – прекъсна ме тя. – Аз съм ти дала всичко — образование, покрив над главата като беше малка. Сега е твой ред да се оправяш сама!

Петър я погледна с горчивина:
– Госпожо Елена, никой не ви иска парите даром. Просто понякога човек има нужда от подкрепа…
– Подкрепа? Подкрепа е това, че не ви преча! – отвърна тя и излезе бързо.

След тази среща между нас зейна пропаст. Не ѝ се обаждам вече толкова често. Децата питат защо баба не идва на гости. Аз само казвам: „Заета е.“

Понякога нощем лежа будна и си мисля — дали съм лоша дъщеря? Дали майка ми е права? Дали наистина сама съм си виновна за всичко?

Но после виждам как Георги и Виктория спят спокойно до мен и си казвам: „За тях си струва.“

А вие как мислите? Къде свършва отговорността на родителите към порасналите им деца? Има ли граница между помощта и разглезването или просто сме забравили какво значи семейство?