„Ти трябва да си изкарваш сама парите за жилище, а не да чакаш подаяния от майка си“ – Историята на едно българско семейство

– Деси, пак ли ще стоиш цял ден вкъщи? – гласът на Стефан проряза тишината в кухнята като нож. Беше неделя сутрин, а аз още не бях изпила кафето си. Майка ми мълчаливо миеше чиниите, сякаш се опитваше да се слее с тапетите.

– Имам интервю утре, Стефане – отвърнах тихо, но той само изсумтя.

– Интервюта, интервюта… На твоята възраст аз вече имах две работи и сам си плащах квартирата. Не можеш цял живот да чакаш майка ти да ти оправя живота. Трябва да си изкарваш сама парите за жилище, а не да чакаш подаяния от майка си!

Стиснах чашата толкова силно, че се уплаших да не я счупя. Винаги беше така – откакто Стефан се нанесе при нас преди две години, всеки ден беше битка. След смъртта на татко домът ни беше тих и тъжен, но поне беше наш. Сега се чувствах като гост в собствения си живот.

– Не е толкова лесно – прошепнах, но той вече беше излязъл от кухнята. Майка ми ме погледна с онзи уморен поглед, който напоследък виждах все по-често.

– Моля те, Деси, опитай се да не го ядосваш… Знаеш какъв е – каза тя тихо.

– А ти? Теб кой ще те защити? – попитах я аз. Гласът ми трепереше от гняв и безсилие.

Тя само сви рамене и продължи да търка чинията.

Излязох навън, за да си поема въздух. В двора миришеше на мокра пръст и липи. Седнах на пейката и се загледах в празното пространство пред мен. Как стигнахме дотук? Преди няколко години имахме семейство – не перфектно, но истинско. Татко беше строг, но справедлив. Обичаше ме по свой начин – с малки жестове, с топли думи вечер пред телевизора. След като го загубих, всичко се разпадна.

Майка ми започна да работи повече, а аз… Аз просто спрях да вярвам, че някога ще бъдем щастливи отново. После се появи Стефан – висок, сивокос мъж с тежък поглед и още по-тежък характер. В началото се опитвах да го приема. Казвах си, че майка ми заслужава втори шанс за щастие. Но той бързо показа истинското си лице – контролиращ, критичен, винаги недоволен.

Вечерите ни се превърнаха в сцени от евтин сериал: „Деси пак е без работа“, „Деси пак не е измила чиниите“, „Деси пак не е достатъчно добра“. Майка ми се свиваше между нас като сянка, опитвайки се да угоди на всички.

Един ден не издържах.

– Защо позволяваш на Стефан да ми говори така? – попитах я през сълзи.

– Той просто иска най-доброто за теб… – прошепна тя.

– Това не е любов! Това е контрол! – извиках аз.

Тя ме прегърна неловко. Ръцете ѝ трепереха.

– Знам… Но съм уморена, Деси. Не мога повече сама…

Тогава разбрах – тя беше избрала по-малкото зло. Да има някой до себе си, дори и това да значи да жертва мен.

Започнах да търся работа по-усилено. Ходех на интервюта, пращах CV-та навсякъде – от книжарници до офиси в бизнес парка. На едно интервю в малка счетоводна фирма ме попитаха:

– А защо искате тази работа?

Погледнах жената срещу мен и казах истината:

– Защото искам да имам свой дом. Искам да спра да бъда товар за майка си…

Тя ме изгледа дълго и кимна разбиращо.

Върнах се вкъщи с надежда. Но още на вратата ме посрещна Стефан:

– Пак ли нищо? Колко време ще те издържаме още?

Почувствах се малка и безсилна. Но този път не заплаках. Само го погледнах право в очите:

– Не съм ви молила за нищо. Скоро ще си тръгна.

Майка ми стоеше зад него и ме гледаше с онзи тъжен поглед. В този момент разбрах – трябваше да избера себе си.

След седмица получих обаждане – бяха ме приели на работа! Започнах веднага. Първите месеци бяха трудни – малка заплата, дълги часове, но всяка вечер броях спестените пари и мечтаех за деня, в който ще мога да си позволя стая под наем.

Стефан не спря с критиките:

– За толкова ли учи? Да работиш като счетоводителче за жълти стотинки?

Но вече не му обръщах внимание. Майка ми започна да ми оставя малки бележки сутрин: „Гордея се с теб“, „Обичам те“. Знаех, че това е нейният начин да ми каже „Извинявай“.

След шест месеца събрах достатъчно пари за малка стая в Люлин. Преместих се без много шум. Вечерта преди да тръгна, майка ми дойде при мен:

– Ще ми липсваш…

– И ти на мен… Но трябваше да го направя.

Тя ме прегърна силно.

Сега пиша тази история от малката си стая. Не е много – една маса, легло и прозорец към панелките отсреща. Но е моето място. Понякога вечер чувам гласовете им през телефона – майка ми все още живее със Стефан. Понякога ѝ звъня само за да чуя гласа ѝ и ѝ казвам, че я обичам.

Питам се: Колко струва свободата? И струва ли си понякога да изгубиш част от семейството си, за да намериш себе си? Какво бихте направили вие?