„Ти трябваше да се грижиш за децата ми, а ги остави гладни“: Истината зад една българска семейна свада
– Снежано, как можа да ги оставиш гладни? – гласът на Лиляна пронизваше въздуха като нож. Стоях в средата на малката кухня, с ръце, които трепереха над празната чиния. Децата – моите внуци, Виктор и Мария – ме гледаха с големи, неразбиращи очи. Беше петък вечер, а аз нямах нищо друго освен няколко филии стар хляб и бурканче сладко от миналата година.
– Лили, нямаше какво да им дам… – прошепнах, но тя вече не слушаше. Вратата се затръшна зад гърба ѝ, а аз останах сама с тишината и срама си.
Не знам кога започна всичко това. Може би когато пенсията ми стана по-малка от сметките за ток. Или когато синът ми Георги загуби работата си в завода и започна да кара такси нощем. Лиляна работеше в супермаркета на две смени, а аз поех грижата за децата. Не се оплаквах – те са моят свят. Но напоследък все по-често броях стотинките в портмонето си и се чудех как ще изкарам до края на седмицата.
В този ден всичко се обърка. Отидох до магазина с последните си пари – мислех да купя мляко и зърнени закуски, както обича Мария. Но цените бяха скочили. Купих само хляб и малко сирене. Когато се прибрах, децата вече бяха гладни. Опитах се да ги разсея с приказки за лисицата и таралежа, но Виктор попита:
– Бабо, кога ще има пак мляко?
Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа.
Вечерта Лиляна се прибра уморена и веднага забеляза празния хладилник. Последва скандалът. Георги стоеше в коридора, безмълвен, с наведена глава.
– Мамо, ти си възрастна жена, не можеш ли поне това да направиш? – каза той тихо.
– Жоре… – опитах се да обясня, но думите заседнаха в гърлото ми.
След този ден нещо се промени между нас. Децата все още ме прегръщаха сутрин, но усещах как Лиляна ме гледа с подозрение. Започнах да избягвам очите ѝ. Веднъж я чух да говори по телефона с майка си:
– Не мога повече така! Все аз трябва да мисля за всичко! А тя… тя дори не може да купи мляко!
Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си времето, когато бях млада майка – как тичах между работа и домакинство, как никога не оставях децата си гладни. Но тогава времената бяха други. Имаше работа, имаше сигурност. Сега…
Една сутрин Мария дойде при мен с рисунка.
– Бабо, това си ти и аз. Ти държиш голяма торта!
Погалих я по косата и се усмихнах през сълзи.
– Красива е, мило мое момиче.
Вечерта Георги седна до мен на дивана.
– Мамо… знам, че ти е трудно. Лили е напрегната, парите не стигат… Не знам какво да правя.
Погледнах го – моето момче, вече мъж със собствени грижи.
– Жоре, ще мине и това. Само да сме здрави…
Но вътре в мен бушуваше буря от вина и безсилие. Започнах да търся начини да помогна – продавах стари дрехи на пазара, плетях терлици за съседките срещу някой лев. Но парите пак не стигаха.
Една вечер Лиляна се върна по-рано от работа. Намери ме да плача в кухнята.
– Снежано… – гласът ѝ беше по-мек от обикновено. – Извинявай… Просто съм много уморена. Не е твоя вината.
Погледнах я през сълзи.
– Знам, Лили… Всички сме уморени.
Тя седна до мен и за първи път от много време ме прегърна.
– Ще измислим нещо. Заедно.
От този ден започнахме да говорим повече – за парите, за децата, за страховете си. Не беше лесно. Понякога пак спорехме, но вече не беше със злоба.
Сега всяка сутрин ставам рано и приготвям закуска с каквото имам. Понякога е само чай и хляб със сладко, но децата са щастливи, когато сме заедно.
Питам се: Колко баби като мен броят стотинките всяка вечер? Колко семейства се карат заради бедността? Дали някога ще спрем да се обвиняваме един друг и ще започнем да си помагаме истински?