Тишината между нас: История за неизказаната любов на един български дом

– Защо пак мълчиш, Иван? – гласът на Мария проряза тишината в кухнята, докато слънцето се скриваше зад покривите на нашето малко градче. Чувах как лъжицата й трака по ръба на чашата с чай, а в очите й гореше нещо между умора и болка.

Не й отговорих. Какво можех да кажа? Че съм уморен от работа в завода, че не мога да намеря думи да й кажа колко я обичам? Че всяка вечер се прибирам с надеждата да я прегърна, но ръцете ми остават в джобовете?

Мария въздъхна тежко и се обърна към прозореца. Навън децата ни – Петър и Деси – се караха за топката. Гледах ги и си мислех колко лесно е за тях да викнат: „Мамо, тате, обичам ви!“, а аз… аз не мога.

– Иван, трябва да говорим – каза тя тихо, почти шепнешком. – Не можем така повече. Като двама непознати сме под един покрив.

Стиснах зъби. Вътре в мен всичко крещеше: „Кажи й! Кажи й, че я обичаш! Че без нея си нищо!“ Но думите заседнаха в гърлото ми като кост от риба.

Вместо това станах, взех чинията й и я измих. Подредих масата, прибрах дрехите от простора, сложих й любимия шал на облегалката на стола. Знаех, че тя вижда всичко това. Но дали го усеща?

Вечерта легнахме гръб до гръб. Чувах как диша тежко. Исках да се обърна, да я прегърна, но страхът ме парализираше. Ако я докосна, ще разбере ли всичко онова, което не мога да изрека?

На следващия ден в завода колегата ми Георги ме потупа по рамото:

– Братле, ти си късметлия с такава жена! Виждаш ли как те гледа? Само да имах такава у дома…

Усмихнах се криво. Ако знаеше Георги колко е трудно да бъдеш мъж в България – да носиш всичко на гърба си, да не се оплакваш, да не показваш слабост…

Вечерта Мария ме чакаше с торба в ръка.

– Отивам при майка ми за няколко дни – каза кратко. – Трябва да помисля.

Децата се разплакаха. Аз стоях като вцепенен. Не я спрях. Не казах нищо. Само затворих вратата след нея и се свлякох на стола.

През следващите дни домът беше празен. Готвех любимите й ястия, оправях леглото й, поливах цветята й. Деси ме попита:

– Тате, мама ще се върне ли?

Погалих я по косата и кимнах. Но вътре в мен бушуваше буря.

Една вечер Мария се върна. Беше уморена, очите й подпухнали от плач.

– Иван… – започна тя, но аз я прекъснах.

– Мария… – гласът ми трепереше. – Не знам как да ти го кажа… Всичко, което правя… го правя за теб. За нас. Не мога да го изрека… но го усещаш, нали?

Тя се разплака и ме прегърна силно.

– Знам, Иване… Но понякога имам нужда да го чуя. Само веднъж…

Сълзите ми потекоха по бузите. Прегърнах я така силно, както никога досега.

От този ден започнах да се уча да казвам „Обичам те“. Първо тихо, после по-смело. Научих се да показвам любовта си не само с действия, но и с думи.

Но съдбата не беше благосклонна към нас. След година Мария се разболя тежко. Лекарите в Пловдив казаха, че няма много време.

Всяка вечер седях до леглото й в болницата и държах ръката й.

– Иване… – прошепна тя веднъж – благодаря ти за всичко. За тишината между нас… и за любовта ти.

Сълзите ми капеха върху чаршафа.

– Обичам те, Мария… – казах го ясно, силно, без страх.

Тя се усмихна и затвори очи завинаги.

Сега стоя сам в нашата кухня и слушам тишината. Всеки ъгъл ми напомня за нея – за неизказаните думи и малките жестове.

Питам се: Колко ли хора около нас чакат просто да чуят „Обичам те“? Колко пъти мълчанието ни струва повече от всяка дума?