Той не беше неговият син, затова не искаше да губи време или пари за него

— Не е мой син, Мария! Колко пъти да ти го казвам? — гласът ми отекна в малката кухня, а чашата с чай в ръката ми потрепери. Мария стоеше срещу мен с ръце, скръстени пред гърдите, очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв.

— Стефане, той няма никого! Как можеш да говориш така за едно дете? — прошепна тя, а гласът ѝ се пречупи.

Погледнах към вратата на детската стая. Зад нея беше Петър — момче на осем години с тъмни очи и коса като въглен. Не беше мой син. Беше синът на сестрата на Мария, която загина в катастрофа преди три месеца. Оттогава той живееше при нас. И всеки ден усещах как стените на живота ми се стесняват.

Винаги съм бил човек на реда. Завърших Техническия университет в София, намерих добра работа като инженер в Пловдив и вярвах, че всичко ще върви по план. С Мария се запознахме на един семинар по роботика — тя беше различна, мечтателка, винаги готова да помогне на някого. Аз бях прагматикът. Мислех си, че ще имаме две деца, апартамент в „Кючук Париж“ и лято на морето. Но съдбата реши друго.

Петър дойде при нас с една раница и чифт стари обувки. Не говореше много, но очите му казваха всичко — страх, недоверие, болка. Първите седмици мълчахме един до друг на масата. Аз не знаех какво да кажа, той не знаеше дали може да ми вярва.

— Трябва да го заведем на психолог — настояваше Мария една вечер.
— Защо? — попитах аз. — Това дете трябва да свикне с живота. Не можем да го пазим под стъклен похлупак.
— Той е загубил майка си! — изкрещя тя. — А ти се държиш все едно е някакъв гостенин!

Мълчах. Вътре в мен се бореха вина и гняв. Не исках това дете тук. Не защото беше лошо, а защото ми напомняше за всичко, което не контролирах. За всичко, което можеше да се обърка.

Една вечер чух тих плач от детската стая. Надникнах през вратата — Петър седеше на леглото с плюшено мече в ръце.
— Добре ли си? — попитах сухо.
Той кимна, без да ме погледне.
— Ако имаш нужда от нещо… кажи на леля си — добавих неловко и затворих вратата.

На следващия ден Мария ме попита дали мога да взема Петър от училище. Бях уморен, имах работа, но се съгласих. Когато го видях да стои сам на двора, с раницата до краката си, нещо в мен се пречупи. Спомних си как самият аз чаках баща ми пред училище и как никога не идваше навреме.

— Как мина денят? — попитах го по пътя към вкъщи.
Той ме погледна с онези големи очи.
— Госпожата каза, че трябва да напиша съчинение за семейството си… — прошепна той.
— И какво ще напишеш?
— Не знам… — сви рамене Петър. — Аз вече нямам семейство.

Тези думи ме удариха като шамар. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и слушах равномерното дишане на Мария. Мислех за Петър, за себе си, за баща ми, който ни напусна, когато бях на неговата възраст. Може би затова толкова се страхувах от това дете — защото ми напомняше за собствената ми болка.

Сутринта реших да говоря с Петър.
— Петре… — започнах несигурно. — Знам, че ти е трудно тук. И на мен ми е трудно. Но… ако искаш… можем да опитаме да бъдем семейство. Не обещавам, че ще е лесно.
Той ме погледна недоверчиво, после кимна леко.

С времето започнахме да намираме общ език. Играехме шах вечер, гледахме стари български филми по БНТ и ходехме заедно до магазина за хляб и кисело мляко. Виждах как Мария се усмихва все по-често.

Но не всички около нас приемаха новото ни семейство.
— Защо харчиш пари за чуждо дете? — попита ме един ден братовчед ми Георги на масата в кварталното кафене.
— Не е чуждо — отвърнах тихо.
— Ама не ти е син! Гледай си твоя живот!

Тези думи ме боляха повече от всичко друго. В България хората често гледат с подозрение на осиновени деца или на такива без родители. Всеки има мнение какво трябва и какво не трябва да правиш със „своето“ семейство.

Петър започна да носи по-добри оценки от училище. Един ден донесе рисунка — трима души държат ръце пред къщата ни.
— Това сме ние ли? — попитах го усмихнато.
Той кимна и за първи път ме нарече „татко“.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах го силно и разбрах, че семейството не е само кръвта или биологията. Семейството е изборът да обичаш някого въпреки страха и болката.

Сега вече знам: понякога най-големите изпитания са тези, които сами си поставяме. Но ако ги преодолеем, можем да открием любов там, където най-малко сме очаквали.

Понякога се питам: колко от нас са готови да приемат чуждото дете като свое? Или винаги ще останем заложници на предразсъдъците си?