„Това е моят дом, мамо“ – Историята на една майка и цената на помощта
– Мамо, не може така! Това е моят дом! – гласът на Димитър отекна в коридора, а аз стоях с чантата си в ръка, усещайки как сърцето ми се свива.
Беше събота сутрин, а аз бях дошла да донеса домашна баница и малко сладко за внуците. Вратата ми отвори снаха ми – Елица, с обичайната си хладна усмивка. „О, пак ли ти?“, прошепна тя, мислейки, че не чувам. Но чух. Чувам всичко напоследък.
Преди три години Димитър и Елица купиха този апартамент в „Люлин“. Ипотеката ги притискаше – младо семейство, две малки деца, заплати, които едва стигаха за сметките. Спомням си как една вечер Димитър дойде при мен, очите му пълни със срам и тревога.
– Мамо… не знам как да ти кажа… Не можем да се справим с кредита. Ще ни вземат апартамента.
Без да се замислям, извадих спестяванията си – пари, които бях трупала цял живот. Отказвах си нови дрехи, почивки, дори лекарства понякога. Всичко за тях. За децата ми.
– Вземи ги, сине. Домът е най-важното. Не искам да ви виждам на улицата.
Той ме прегърна силно. „Обещавам ти, мамо, винаги ще имаш място тук.“
Сега стоях пред тази врата и усещах как обещанието се разпада като старо платно. В последните месеци Елица все по-често ми намекваше, че „трябва да уважавам личното им пространство“. Димитър започна да ми звъни по-рядко. Внуците ги виждах само по празници.
Днес дойдох без предупреждение – просто исках да ги изненадам. Но когато влязох, Елица веднага започна да подрежда нещата около мен.
– Може би е по-добре да се обадиш следващия път, Мария – каза тя тихо, но твърдо.
– Аз… само донесох баница за децата… – прошепнах.
– Ще им я дам по-късно. Сега имаме планове.
Димитър излезе от спалнята и видя сцената.
– Какво става тук? – попита той.
– Мама пак дойде без предупреждение – отвърна Елица.
– Мамо… – започна той, а аз усетих как гласът му трепери между вина и раздразнение. – Разбирам, че искаш да ни виждаш, но това е нашият дом. Трябва да уважаваш границите ни.
– Вашият дом? – повторих като ехо. – А аз? Аз не помогнах ли за този дом?
Той въздъхна тежко.
– Мамо… това беше помощ. Но това си е нашият живот. Не можеш да идваш когато поискаш.
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да им дам това удоволствие – да ме видят слаба.
Върнах се у дома си в „Надежда“, където стените са пълни със снимки на Димитър като дете – първият му учебен ден, абитуриентският бал, дипломирането в Техническия университет. Всяка снимка е спомен за жертви и любов.
Седнах на стария диван и се загледах в празната чаша чай. Какво направих погрешно? Къде сбърках?
На следващия ден сестра ми Катя дойде на гости.
– Мария, не може така! Ти си им дала всичко! Защо позволяваш да те третират като натрапница?
– Не знам… Може би прекалих с грижите… Може би трябваше да мисля повече за себе си…
Катя поклати глава.
– Българската майка винаги жертва себе си за децата си. Но понякога те забравят колко струва тази жертва.
Дните минаваха бавно. Димитър не звънеше. Внуците не идваха. Самотата ме обгръщаше като студен шал през зимата.
Една вечер телефонът иззвъня. Беше Димитър.
– Мамо… извинявай за онзи ден. Просто… Елица се чувства напрегната напоследък. И аз също…
– Разбирам, сине. Не искам да ви преча.
– Не пречиш… Просто… трябва да намерим баланс.
Баланс? Какъв баланс има между майчина любов и студеното „това е нашият дом“?
На следващата седмица реших да отида на църква. Свещеникът говореше за прошката и границите в семейството.
„Понякога най-голямото изпитание е да простиш на тези, които обичаш най-много“, каза той.
Върнах се у дома и написах писмо до Димитър:
„Сине,
Винаги ще те обичам. Помогнах ти не заради благодарност или признание, а защото си моето дете. Но моля те – не забравяй кой беше до теб, когато имаше нужда.“
Оставих писмото в пощенската им кутия. Не получих отговор.
Минаха месеци. На Великден Димитър дойде с децата. Прегърнах ги силно, а той ме погледна с тъга в очите.
– Мамо… благодаря ти за всичко.
Не казах нищо. Само го прегърнах.
Сега седя сама в кухнята и се чудя: Кога помощта се превръща в тежест? И има ли граница между майчината обич и самоуважението?
Кажете ми – къде е тази граница? Вие бихте ли постъпили по различен начин?