„Тръгвам си, не мога повече“ — една българска свекърва, една снаха и един разпадащ се дом

„Тръгвам си! Не мога повече! Тя няма да ни остави да живеем на спокойствие!“ — гласът на майка ми, Катя, проряза тишината като нож. Седяхме на масата за вечеря, а Мария — моята съпруга — се беше свила в стола си, с ръце в скута и поглед вперен в чинията. Беше ясно, че нещо ще избухне тази вечер, но не очаквах такъв взрив.

„Мамо, моля те…“ — опитах се да я успокоя, но тя ме прекъсна с рязък жест.

„Не ме моли! Откакто я доведе тук, този дом не е същият. Къде я намери тази… невзрачна девойка? Не можеше ли да си избереш някоя по-достойна?“ — думите ѝ бяха като шамари по лицето ми. Мария пребледня още повече, устните ѝ затрепериха.

„Катя, моля те…“ — прошепна тя едва чуто и стана от масата. Чух как вратата на спалнята се затръшна след нея.

Майка ми се изправи рязко. „Виждаш ли? Дори не може да понесе истината! Аз съм ти майка, Даниеле! Трябваше да ме послушаш от самото начало.“

Останах сам в кухнята, с глава в ръцете. Как стигнахме дотук? Кога домът ми се превърна в бойно поле между жената, която ме е отгледала, и жената, която избрах да обичам?

Всичко започна преди две години, когато решихме с Мария да се оженим. Майка ми никога не я прие истински. „Тя е от провинцията, Даниеле. Не знае как се държи една жена в София. Ще те изложи пред хората.“ — повтаряше тя още от първата ни среща. Но аз обичах Мария. Тя беше тиха, скромна и добра — всичко онова, което липсваше на шумния ни дом.

След сватбата настояхме да живеем заедно с майка ми — така беше по-лесно финансово. Но още първите месеци се превърнаха в кошмар. Майка ми критикуваше всяко действие на Мария: как готви, как чисти, как се облича. „Виждаш ли какво е направила с боба? На баба ти рецептата беше друга! А тази пола… прилича на селянка!“

Мария търпеше. Понякога я намирах да плаче в банята или на балкона. „Даниеле, опитвам се… Но тя не ме иска тук.“ — казваше ми тихо вечер.

Аз се опитвах да балансирам. Говорех с майка ми: „Мамо, дай ѝ шанс. Тя е добра жена.“ Но Катя само поклащаше глава: „Ти не разбираш. Домът трябва да има ред. А тя го разваля.“

С времето напрежението растеше. Веднъж чух как майка ми говори по телефона с леля ми: „Даниел се промени заради нея. Вече не ме слуша. Тази му е завъртяла главата.“

Започнах да се прибирам по-късно от работа — страхувах се от поредния скандал вкъщи. Мария ставаше все по-затворена. Приятелите ни спряха да идват на гости — атмосферата беше непоносима.

Една вечер Мария ме погледна с насълзени очи: „Даниеле, ако трябва ще си тръгна. Не искам да те карам да избираш.“

Сърцето ми се късаше. Не исках да губя нито една от тях.

И така стигнахме до тази вечер.

Майка ми стоеше до мен, с ръце на кръста: „Избирай! Или аз, или тя!“

Погледнах я безпомощно: „Мамо… това е домът ни. Можем ли просто да опитаме да живеем заедно?“

Тя се засмя горчиво: „Няма заедно! Докато тя е тук, аз няма да остана.“

В този момент Мария се върна в кухнята, очите ѝ бяха зачервени:

„Катя… Аз не искам да ви разделям. Моля ви… Ако трябва ще си тръгна аз.“

Майка ми я изгледа студено: „Това ще е най-доброто за всички.“

Не издържах повече:

„Стига! И двете сте важни за мен! Мамо, ти ме отгледа сама след като татко почина. Знам колко ти е трудно да приемеш промяната. Но Мария е моята жена! Обичам я! Не мога да живея без нито една от вас!“

Майка ми замълча за миг, после обърна гръб и започна да събира багажа си.

Мария се разплака беззвучно.

Седнах между куфарите и сълзите им и осъзнах колко самотен съм всъщност.

На следващата сутрин майка ми си тръгна без дума. Вратата хлопна тихо зад нея.

Мария стоеше до прозореца и гледаше навън:

„Даниеле… Може би така ще е по-добре? Може би някой ден ще ни прости?“

Прегърнах я силно, но усещах празнотата в гърдите си.

Вечерта телефонът звънна — беше леля ми:

„Даниеле, майка ти е при мен. Плаче цяла вечер. Защо допусна това?“

Не знаех какво да кажа.

Днес седя сам в хола и се питам: Кога семейството ни се разпадна? Кога любовта стана причина за омраза?

Кажете ми — има ли изход от този омагьосан кръг? Може ли някога българският дом да бъде място на мир между поколенията?