Три кюфтета и една истина: Историята на Мария

— Колко пъти да ти казвам, че не трябва да ядеш толкова много? — гласът на Георги проряза тишината в кухнята, докато държеше две от трите кюфтета, които си бях сложила в чинията.

Стоях с вилица в ръка, а децата се бяха скупчили около масата, всеки със своята чиния. Боби, най-големият ни син, ме гледаше с широко отворени очи. Руби се опитваше да си сипе салата, а малката Лили плачеше в столчето си. В този момент всичко ми се стори като на забавен кадър — шумът, миризмата на прясно изпечени кюфтета, детските гласове и… думите на Георги, които ме пронизаха по-дълбоко от всякога.

— Георги, гладна съм — прошепнах, опитвайки се да не избухна пред децата. — Цял ден тичам между прането, готвенето и Лили. Не съм сядала от сутринта.

Той остави двете кюфтета обратно в тавата с трясък. — Не е въпросът само в глада. Погледни се! Откакто роди Лили, не си свалила нито грам. Мислиш ли, че така е нормално?

Сърцето ми се сви. Не беше първият път, когато чувах подобни думи от него. Но този път нещо в мен се пречупи. Погледнах към децата — Боби наведе глава, Руби замръзна с лъжицата във въздуха. Дори Лили спря да плаче за миг.

— Мамо, защо татко ти взима храната? — прошепна Руби.

— Всичко е наред, миличка — усмихнах се насила и я погалих по косата.

Вечерта, след като приспах децата, седнах на кухненската маса и се загледах в празната чиния. Спомних си времето, когато Георги ме ухажваше — носеше ми цветя, канеше ме на разходки по Витоша, казваше ми, че съм най-красивата жена на света. Тогава бях на 29 и вярвах, че любовта може всичко.

Сега бях на 34, с три деца и без минута за себе си. Работех като майка на пълен работен ден — без заплата, без почивни дни. Георги работеше като счетоводител в малка фирма и често се прибираше уморен и раздразнен. Но напоследък неговото раздразнение се изливаше върху мен — за килограмите ми, за разхвърляната къща, за това, че не съм „достатъчно добра“ майка или съпруга.

— Защо все аз трябва да съм виновна? — попитах тихо себе си.

На следващия ден майка ми дойде да види децата. Забеляза веднага, че нещо не е наред.

— Мария, какво става? Изглеждаш пребледняла.

— Нищо, мамо. Просто съм уморена.

Тя ме прегърна и прошепна: — Не позволявай на никого да ти казва колко струваш. Дори на Георги.

Тези думи ме разтърсиха. Вечерта реших да поговоря с него. Децата вече спяха.

— Георги, трябва да поговорим — започнах несигурно.

Той беше залепен за телефона си. — За какво?

— За начина, по който ми говориш пред децата. За това как ме караш да се чувствам виновна за всяко нещо — за храната, за външния си вид…

Той въздъхна тежко. — Мария, просто искам да се грижиш повече за себе си. Не е нормално жена ти да изглежда така след три деца.

— А нормално ли е да ме унижаваш пред децата? Да ми взимаш храната от чинията? Да ме караш да се срамувам от тялото си?

Георги замълча. За първи път видях колебание в очите му.

— Не съм искал да те обидя… Просто… и аз съм изморен. Всичко ми идва в повече.

— И на мен! Но аз не ти го изкарвам така! — гласът ми трепереше.

В този момент разбрах — не става дума само за кюфтетата или килограмите. Става дума за уважението. За това как двама души могат да се изгубят един в друг и в ежедневието до степен да забравят кои са били някога.

На следващия ден заведох децата в парка сама. Седнах на една пейка и гледах как Боби рита топка с другите деца, а Руби бута количката на Лили. Почувствах се свободна за първи път от месеци.

Вечерта Георги се прибра по-рано от обикновено. Донесе цветя — първите от години насам.

— Извинявай — каза тихо. — Може ли да поговорим?

Седнахме един до друг на дивана. Този път той слушаше повече, отколкото говореше. Разказах му колко самотна се чувствам понякога, колко тежко ми е да бъда „перфектната“ майка и съпруга. Той призна, че и той се чувства изгубен — притиснат от работа, от очакванията към него като мъж и баща.

Не решихме всичко с една вечеря и един разговор. Но направихме първата крачка към това да бъдем отново екип.

Понякога си мисля: колко много семейства премълчават болката си зад затворени врати? Колко често дребните битови скандали са само върхът на айсберга? Може би трябва по-често да си задаваме въпроса: кога за последно казахме истината един на друг?