Три сълзи на щастие и една на болка: Историята на един баща

– Не мога да повярвам, че са три! – изкрещях през сълзи, когато акушерката ми подаде третото бебе. Ръцете ми трепереха, сърцето ми биеше като лудо, а в главата ми се въртяха хиляди мисли. Жена ми, Мария, лежеше бледа, но усмихната, с мокри кичури по челото. – Виждаш ли ги, Мария? Нашите трима малки герои! – прошепнах, докато я целувах по челото.

Това беше най-щастливият миг в живота ми. След години борба с безплодието, след безброй прегледи, инжекции и разочарования, Господ ни беше дарил не едно, а цели три деца. В болницата в Пловдив всички ни гледаха с възхита и малко завист. Майка ми се разплака по телефона: „Божичко, Георги, тризнаци! Това е чудо!“

Но чудесата понякога са краткотрайни.

Още същата вечер Мария се оплака от силна болка в корема. Лекарите казаха, че е нормално след секцио, но аз усещах, че нещо не е наред. През нощта я преместиха в реанимация. Стоях пред вратата с трите розови гривнички в ръка и се молех. Молех се на всички светии, които знаех от детството си в Родопите.

На сутринта докторът излезе с тежко лице. – Съжалявам, направихме всичко възможно… – думите му се забиха в мен като нож. Не чух нищо повече. Светът се срина. Мария… моята Мария…

В следващите дни всичко беше като в мъгла. Роднините идваха и си отиваха. Майка ми пое грижите за бебетата – две момиченца и едно момченце: Ани, Катя и Сашко. Аз стоях до леглото им и ги гледах как спят, а сълзите ми капеха по малките им ръчички.

– Георги, трябва да станеш силен заради тях – каза ми веднъж баща ми. – Те имат само теб вече.

Но как да бъда силен? Как да обясня на тризнаците си защо мама я няма? Как да се справя сам с три бебета? Всяка вечер се борех със себе си – между желанието да избягам и нуждата да остана.

Една сутрин Ани получи температура. Паникьосах се. Втурнах се към педиатъра в кварталната поликлиника. В чакалнята една жена ме изгледа странно:

– Сам ли си с трите? Къде е майката?
– Почина… – едва прошепнах.
– Ох, милото момче… – каза тя и ми подаде носна кърпичка.

В този момент осъзнах колко самотен съм всъщност. Приятелите ми от университета постепенно се отдръпнаха – всеки си има свой живот. Колегите от строителната фирма ме гледаха със съжаление и неудобство.

Вечерите бяха най-тежки. Когато къщата утихнеше и само бебешките дишания изпълваха стаята, аз говорех на Мария:

– Мария, кажи ми какво да правя? Как да ги приспя? Как да им дам любовта ти?

Понякога си мислех да се предам. Да оставя децата на майка ми и да избягам някъде далеч – в планината или дори в чужбина. Но после виждах усмивката на Сашко или как Катя стиска пръстчето ми и разбирах: те са моят живот.

Един ден социалните дойдоха на проверка. Бяха получили сигнал от „загрижена“ съседка, че не се справям сам с тризнаците. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

– Господин Петров, ще ви наблюдаваме известно време – каза строгата жена от социалните.
– Моля ви… те са всичко, което имам…

След тази случка започнах да търся помощ – записах се на курсове за родители самотници към общината, запознах се с други бащи в сходно положение. Оказа се, че не съм единственият мъж в България, останал сам с деца.

С времето започнах да намирам сили. Научих се да сменям памперси със затворени очи, да приготвям пюре от тиква и картофи като истински майстор-готвач и дори да пея приспивни песни (макар че гласът ми е ужасен). Децата растяха здрави и весели.

Но болката не изчезваше. Всяка година на рождения им ден паля свещичка за Мария и им разказвам за майка им – колко е била красива, умна и добра.

Понякога нощем си задавам въпроса: ако можех да върна времето назад, бих ли избрал пак този път? Бих ли рискувал всичко заради тези три усмивки?

А вие как бихте постъпили? Може ли един баща да замести майката? Или просто трябва да обичаме толкова силно, че болката да избледнее?