Три сина и две дъщери: Когато майчината обич не стига

– Не мога повече, Мария! – извиках през сълзи, докато държах телефона в ръка. Гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен с отчаяние. – Пак ли никой не вдига? – попита тихо дъщеря ми, която стоеше до мен в малката кухня. Само тя и сестра ѝ идваха да ме видят напоследък. Синовете ми… те сякаш бяха забравили, че имат майка.

Преди повече от тридесет години животът ми беше пълен с шум и смях. Родих пет деца – три момчета и две момичета. Мъжът ми, Георги, беше строг, но добър човек. Работеше по строежите из София, а аз се грижех за дома и децата. Вечерите ни минаваха в разкази и смях около масата. Често си мислех: „Ето това е щастие.“

Но времето лети. Децата пораснаха, разпиляха се по света. Най-големият ми син, Петър, замина за Германия още преди десет години. Обещаваше да се връща често, но с времето разговорите ни станаха все по-кратки. Вторият – Иван – остана в София, но работата му като IT специалист го погълна напълно. Най-малкият, Стефан, се ожени млад и се премести в Пловдив при жена си. Дъщерите ми – Мария и Елена – останаха най-близо до мен. Те идваха всяка седмица, носеха храна, помагаха ми с лекарствата и чистенето.

Преди месец Георги получи инсулт. Лежеше безпомощен в леглото, а аз се борех със страха и умората. Звънях на синовете си – първо на Петър: „Мамо, не мога да дойда сега. Имам важна среща.“ После на Иван: „Ще мина някой уикенд.“ Стефан дори не вдигна телефона. Сърцето ми се свиваше всеки път, когато чувах оправданията им.

– Защо така стана? – питах Мария една вечер, докато ѝ сипвах супа. – Къде сбъркахме с баща ти? Не ги ли обичахме еднакво всички?
– Не си сбъркала, мамо – каза тя и ме прегърна. – Просто времената са други. Хората мислят първо за себе си.

Но аз не можех да приема това. Помня как носех Петър на ръце до болницата, когато беше малък и болен от бронхит. Как Иван плачеше заради счупеното си колело, а аз събирах пари цяла зима да му купя ново. Как Стефан се страхуваше от тъмното и спеше до мен всяка нощ. Всичко дадох за тях.

Сега обаче стоях сама в тъмната кухня и слушах как Георги стене от болка в другата стая. Елена дойде след работа и ме завари да плача.
– Мамо, хайде да седнем – каза тя тихо. – Трябва да говорим за татко. Не можем сами да се справим.
– Ами братята ви? – попитах с надежда.
– Не разчитай на тях – отвърна тя горчиво. – Всеки си има живот.

Дните минаваха бавно. Мария и Елена се редуваха да ми помагат, но умората ни притискаше като тежък камък. Един ден получих писмо от Петър – кратко съобщение във Viber: „Мамо, ще изпратя пари за лекарства.“ Пари… А аз имах нужда от ръцете му, от гласа му.

С Иван говорихме по телефона:
– Мамо, не мога да взема отпуск сега… Шефът ще ме уволни.
– Иванчо, татко ти е зле… Аз съм сама…
– Ще видя какво мога да направя.

Стефан така и не се обади.

Една вечер седяхме с Мария на балкона. Въздухът беше тежък от жегата и мълчанието между нас.
– Мамо, ти вярваш ли още в семейството? – попита тя изведнъж.
– Вярвам… Но вече не знам какво значи това – отвърнах аз със задавен глас.

Съседката ми баба Дора често казваше: „Дъщерите са благословия.“ Тогава ѝ се смеех – мислех си, че всички деца са еднакви. Но сега виждах разликата.

Веднъж реших да събера всички на семейна вечеря. Обадих се на Петър:
– Моля те, ела си поне веднъж…
– Ще видя…
На Иван:
– Ще опитам да дойда.
На Стефан не можах дори да се свържа.

Вечерта настъпи. На масата седяхме само аз, Георги (който едва говореше), Мария и Елена с техните деца. Празните столове ме боляха повече от всичко друго.

След вечерята Мария ме прегърна:
– Мамо, ние сме тук за теб.
– Знам… Но защо другите ги няма? Какво направихме погрешно?

В следващите дни започнах да се питам дали майчината обич е достатъчна. Дали съм ги разглезила твърде много? Или просто светът е станал по-студен?

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва над панелните блокове. Чувствам се уморена и празна. Но все още вярвам в чудеса… Може би един ден ще чуя звънеца на вратата и ще видя тримата си сина на прага.

Кажете ми честно: Къде сбъркахме ние, родителите? Или просто времената са такива? Какво мислите вие?