Тридесет години заедно, а после – предателство от най-близките

„Мамо, не се прави на жертва. Татко има право да бъде щастлив.“

Тези думи още кънтят в ушите ми, въпреки че изминаха месеци от онази вечер. Седях на кухненската маса, ръцете ми трепереха, а чашата с чай се беше охладила отдавна. Беше обикновен вторник – или поне така започна. Никога няма да забравя как вратата се затвори с глух трясък и Георги, моят съпруг от тридесет години, просто каза: „Не мога повече. Влюбих се в друга.“

Погледнах го невярващо, сякаш това беше лоша шега. „Гошо, какво говориш? Каква друга? Какво ще стане с нас, с децата?“

Той не ме погледна в очите. „Децата са големи вече, Мария. Имат си свой живот. Аз… аз съм уморен да се преструвам.“

В този момент светът ми се срина. Тридесет години – заедно през всичко: безпаричието в началото на 90-те, болестта на баща ми, строежа на къщата в Банкя, първите стъпки на децата ни. Всичко това – изтрито с едно изречение.

След като Георги си тръгна, стоях дълго в тъмното. Не плаках – не можех. Само гледах снимките по стената: абитуриентската вечер на Петър, дипломирането на Иван, нашата сватба – аз с венец от маргаритки, той с онзи глупаво щастлив поглед.

На следващия ден се обадих на синовете ни. Петър дойде пръв – винаги е бил по-емоционален. Прегърна ме, но беше някак дистанциран.

„Мамо, татко ми каза… Не знам какво да мисля. Той е бил нещастен толкова време?“

„Какво значи това? Аз ли съм виновна?“ – гласът ми трепереше.

Петър въздъхна тежко. „Не знам, мамо. Но не можем да го спрем.“

Иван пристигна по-късно вечерта. Влезе без да почука, хвърли якето си на стола и ме погледна право в очите.

„Мамо, стига си драматизирала. Татко има право да бъде щастлив. И ти също.“

Тогава усетих как нещо вътре в мен се чупи. Очаквах подкрепа, очаквах да ме прегърнат и да кажат: „Ще минем през това заедно.“ Вместо това получих хладни думи и обвинения между редовете.

Седмици наред се лутах из празната къща като призрак. Съседките започнаха да шушукат – „Георги я е оставил заради една млада от офиса“, „Мария сигурно нещо не е била наред“. Дори в магазина усещах погледите им по гърба си.

Една вечер Петър ми се обади:

„Мамо, ще дойдеш ли на рождения ден на малкия? Татко ще е там… Моля те, дръж се нормално.“

„Нормално?“ – повторих като ехо. „Какво значи нормално, Петре? Да се усмихвам и да се правя, че нищо не е станало?“

„Моля те… За децата.“

Отидох. Видях Георги с новата му приятелка – Деси, двадесет години по-млада от мен, с дълга руса коса и изкуствена усмивка. Синовете ми се държаха сякаш всичко е наред. Само малкият ми внук ме прегърна истински.

След празника Иван ме настигна пред блока.

„Мамо… Не искам да ти е тежко, но трябва да приемеш нещата. Татко не е чудовище.“

„А аз каква съм? Пречка? Багаж?“

Той замълча.

Всяка вечер си задавах един и същ въпрос: къде сбърках? Дали прекалено много се раздавах за всички? Дали забравих коя съм извън ролята на майка и съпруга?

Започнах да излизам сама – разходки в Южния парк, кафе с колежки от университета, курс по рисуване. Постепенно открих хора, които ме ценят такава, каквато съм – не като нечия жена или нечия майка.

Но болката от думите на синовете ми остана. Всяка среща беше напрегната – сякаш ходим по тънък лед.

Една неделя Иван дойде неочаквано.

„Мамо… Съжалявам за онова, което казах. Просто… трудно ни е и на нас.“

Погледнах го през сълзи.

„Знам, Иване. Но понякога имам чувството, че всички сте избрали негова страна.“

Той ме прегърна силно.

„Не е така. Просто не знаем как да ти помогнем.“

Сега вече знам: понякога най-близките ни хора могат да ни наранят най-силно – не защото искат, а защото и те са объркани и уплашени.

Пиша тази история с надеждата някой да я прочете и да разбере: предателството боли, но прошката е още по-трудна. Мога ли някога пак да имам доверие на тези, които обичам най-много?

Кажете ми – вие бихте ли простили?