Трябва ли да позволя на бившата си свекърва да вижда дъщеря ми? История за лоялност, вина и трудни избори

– Мамо, кога ще дойде баба Мария? – попита ме малката Ива, докато държеше в ръце новата си кукла и гледаше към вратата с онзи нетърпелив поглед, който само децата имат. Беше вторият ѝ рожден ден, а апартаментът ни в Люлин ухаеше на прясно изпечена баница и шоколадова торта. Въздухът беше наситен с очакване, но и с нещо по-тежко – сянката на миналото, която се прокрадваше между балоните и подаръците.

– Скоро ще дойде, слънце. – Усмихнах се, макар че вътре в мен бушуваше буря. Не знаех дали постъпвам правилно. Бившата ми свекърва, Мария, настоя да види Ива точно днес. А Петър – бившият ми съпруг и баща на Ива – дори не се обади. Не изпрати съобщение, не попита как е дъщеря му. Просто изчезна от живота ни така, както изчезнаха и обещанията му.

Вратата звънна. Сърцето ми подскочи. Ива се затича по коридора, а аз я последвах с треперещи ръце. Мария стоеше на прага с букет розови карамфили и кутия с играчки. Очите ѝ бяха зачервени, но се усмихваше широко.

– Честит рожден ден, Ивенце! – каза тя и коленичи, за да прегърне внучката си. Ива се хвърли в ръцете ѝ, а аз се почувствах като страничен наблюдател в собствения си дом.

– Благодаря ти, че ме покани – прошепна Мария, докато оставяше подаръците на масата. – Знам, че не е лесно…

– Не е – прекъснах я по-рязко, отколкото исках. – Но Ива има нужда от баба си.

Мария въздъхна тежко и седна на дивана. Погледна ме с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна – сякаш аз съм виновна за всичко случило се между мен и Петър.

– Знаеш ли, Ели… – започна тя внимателно. – Петър не е лош човек. Просто… понякога мъжете не знаят как да бъдат бащи.

– Не е въпрос на незнание – отвърнах тихо. – Въпрос е на избор. Той избра да не бъде тук.

Мария замълча. В стаята се разнесе гласът на Ива, която пееше „Честит рожден ден“ на куклата си. За миг си позволих да се отпусна – да забравя за болката и предателството. Но после Мария заговори отново:

– Моля те… не ми отнемай Ива. Тя е всичко, което ми остана от Петър.

Тези думи ме пронизаха като нож. Спомних си всички онези вечери, когато чаках Петър да се прибере, а той идваше пиян или изобщо не идваше. Спомних си как Мария винаги го оправдаваше: „Трудно му е в работата“, „Мъжете така правят“… А аз? Аз трябваше да съм силната, тази, която прощава и разбира.

– Не ти я отнемам – казах с пресипнал глас. – Но не мога да забравя всичко, което преживяхме заради него.

Мария се разплака тихо. Ива дойде при нас и я прегърна без да разбира защо баба ѝ плаче.

– Мамо, баба тъжна ли е? – попита ме тя.

– Не, слънце. Просто понякога възрастните са тъжни без причина.

Следобедът премина в странно напрежение. Мария разказваше приказки на Ива, а аз подреждах чиниите и слушах как смехът на дъщеря ми изпълва стаята. Но вътре в мен се борех със себе си: трябва ли да позволя на тази жена да бъде част от живота ни? Тя беше част от болката ми, но беше и единствената връзка на Ива с баща ѝ.

Когато Мария си тръгна, ме прегърна силно.

– Благодаря ти още веднъж, Ели. Ако някога решиш… ако някога имаш нужда от помощ…

– Ще ти се обадя – излъгах аз.

Затворих вратата след нея и се облегнах на нея с гръб. Сълзите ми потекоха безшумно. Ива дойде при мен и ме хвана за ръката.

– Мамо, обичам те.

Прегърнах я силно и прошепнах:

– И аз те обичам, слънце. Повече от всичко.

Тази вечер лежах будна дълго след като Ива заспа. В главата ми се въртяха думите на Мария: „Не ми отнемай Ива.“ Знаех, че тя не е виновна за грешките на сина си. Но можех ли да ѝ простя? Можех ли да позволя миналото да определя бъдещето на дъщеря ми?

Понякога си мисля: кое е по-важно – лоялността към себе си и детето или опазването на семейните връзки? Може ли едно разбито семейство все пак да даде любов и сигурност на едно дете? Какво бихте направили вие?