Трябва ли да позволя на бившата си свекърва да вижда дъщеря ми? История за лоялност, вина и трудни избори

– Мамо, кога ще дойде тати? – попита ме малката Мария, докато украсявахме тортата с розови свещички. В този момент усетих как гърлото ми се стяга, а ръцете ми треперят. Вече бях получила съобщение от Петър – бившият ми съпруг – че „нещо е излязло извън контрол“ в работата и няма да успее да дойде за рождения ден на дъщеря ни. Не беше първият път. Но този път беше вторият ѝ рожден ден.

– Не знам, мило – отвърнах тихо, като се опитах да скрия сълзите си. – Но баба Катя ще дойде. Ще ти донесе подарък.

Мария се усмихна, но очите ѝ останаха тъжни. Знаех, че тя усеща липсата на баща си, макар и още да не може да го изрази с думи. А аз… аз се борех със себе си дали изобщо трябва да позволявам на бившата си свекърва да бъде част от живота ни. След развода Петър почти не се интересуваше от Мария, а майка му Катя настояваше да я вижда поне веднъж месечно. Понякога се чудех дали го прави от любов към внучката си или от вина за сина си.

В 17:00 ч. звънецът иззвъня. Катя стоеше на прага с огромна кутия, увита в лилава хартия и букет балони. Усмихна се неуверено.

– Честит рожден ден, Марийче! – извика тя и коленичи, за да прегърне внучката си.

Стоях отстрани и наблюдавах сцената с противоречиви чувства. От една страна, бях благодарна, че поне тя не забравя за Мария. От друга – не можех да забравя как по време на развода Катя застана твърдо зад сина си и ме обвини в какво ли не.

След като духнахме свещичките и Мария отвори подаръка – голяма плюшена мечка – Катя ме погледна сериозно.

– Може ли да поговорим насаме?

Излязохме на балкона. Въздухът беше хладен, а аз усещах напрежението между нас като невидима стена.

– Знам, че не е моя работа – започна тя тихо, – но Петър… той не е лош човек. Просто е объркан. Моля те, не му затваряй вратата напълно.

Погледнах я право в очите.

– Катя, той сам затвори тази врата. Аз не съм му пречила нито веднъж да види Мария. Но той избира работата, приятелите… всичко друго пред нея.

Катя въздъхна тежко.

– Може би е така… Но аз не искам Мария да расте без семейство. Без корени.

– А аз не искам тя да расте с фалшиви обещания и празни думи – отвърнах рязко.

Мълчахме дълго. Чувахме смеха на Мария от хола, докато играеше с мечока.

– Моля те – прошепна Катя, – позволи ми да бъда част от живота ѝ. Знам, че направих грешки. Но тя е всичко за мен.

В този момент усетих как гневът ми започва да се топи. Спомних си собственото си детство – как след развода на родителите ми баба ми по майчина линия беше единствената ми опора. Може би Мария имаше нужда от същото.

– Добре – казах тихо. – Но само ако ти си честна с нея. Без лъжи, без празни обещания от страна на Петър.

Катя кимна през сълзи.

Вечерта, след като Катя си тръгна, седнах до леглото на Мария и я погалих по косата.

– Мамо, баба ще дойде пак ли? – попита тя сънено.

– Ще дойде, мило. Обещавам ти.

Докато гледах как заспива, в мен бушуваха съмнения. Постъпих ли правилно? Дали лоялността към себе си и детето ми трябва да е по-силна от семейните връзки? Или понякога трябва да преглътнем гордостта си в името на детето?

А вие как бихте постъпили? Трябва ли миналото да определя бъдещето на децата ни?