„Тя можеше да се разбира с майка ми, а ти защо не можеш?“ – Историята на една жена, която се изгуби в сравненията

– Пак си забравила да сложиш копър в супата, Мария! – гласът на свекърва ми, леля Сийка, пронизваше въздуха като остър нож. Стоях в малката кухня на панелката ни в Люлин, с ръце, треперещи над тенджерата. Димитър седеше на масата, вперен в телефона си, но чух как въздъхна тежко.

– Ех, Силвия никога не забравяше такива неща – промърмори той, без дори да ме погледне.

Сърцето ми се сви. Отново. Вече не помнех ден, в който името на бившата му жена да не беше изречено в нашия дом. Силвия това, Силвия онова. Силвия можела да готви по-добре, да се смее на шегите на свекърва ми, да подрежда гардероба по конец. Аз? Аз бях просто Мария – жената, която никога не беше достатъчна.

Преди две години се запознахме с Димитър на една сватба в Пловдив. Танцувахме цяла нощ, смяхме се до сълзи и си обещахме никога да не позволим на миналото да ни раздели. Но миналото беше по-упорито от нас. Още от първата ни среща с майка му усещах как ме гледа през лупата на спомените за Силвия.

– Мамо, Мария е различна – опита се веднъж да я убеди Димитър.
– Различна, ама не по-добра – отсече тя и ме изгледа така, сякаш съм петно върху покривката ѝ.

В началото се стараех. Готвех по рецепти от тефтера на леля Сийка, подреждах обувките на Димитър по височина, дори се опитах да плета шалове за зимата. Но каквото и да направех, винаги имаше едно „ама Силвия…“.

Веднъж, докато миех чиниите след поредната неделна вечеря със свекървата, чух как тя шепне на Димитър в хола:
– Не знам, синко… Не я виждам като част от нашето семейство. Силвия беше друга работа.

Сълзите ми се смесиха със сапуна. В този момент разбрах – никога няма да бъда достатъчна за тях.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми забелязаха промяната.
– Мария, какво става? – попита ме веднъж Ива, докато пиехме кафе в „Капана“.
– Просто… не знам дали съм на правилното място – прошепнах аз.

Димитър не виждаше болката ми. Или не искаше да я види. Всяка вечер се прибираше уморен от работа и ако нещо не беше както трябва – ако ризата му не беше изгладена или ако салатата нямаше достатъчно магданоз – неизменно следваше сравнение:
– Силвия винаги се грижеше всичко да е перфектно.

Една вечер не издържах.
– Димитре, ти изобщо виждаш ли ме? Или виждаш само сянката на Силвия?
Той ме погледна за първи път от седмици насам.
– Просто искам да се чувстваш част от семейството. Тя можеше да се разбира с майка ми, а ти… ти само се оплакваш.

Тогава избухнах:
– Не мога да бъда някой друг! Не мога да живея в чужда кожа! Ако толкова ти липсва Силвия, върни се при нея!

Той замълча. За първи път видях страх в очите му. Но вече беше късно.

На следващата сутрин събрах малкото си вещи в една чанта и напуснах дома им. Отидох при майка си в Кюстендил. Тя ме прегърна силно и каза:
– Дете мое, никога не позволявай на някого да те кара да се чувстваш малка.

Минаха месеци. Започнах работа като учителка в местното училище. За първи път от години се чувствах свободна. Никой не ме сравняваше с никого. Учениците ми ме обичаха такава, каквато съм – с моите грешки и странности.

Димитър ми звъня няколко пъти. Писахме си кратки съобщения. В едно от тях написа:
– Може би сгреших. Може би трябваше да те приема такава, каквато си.

Но вече беше късно за нас.

Понякога вечер си мисля за всички жени като мен – които живеят в сянката на нечии спомени и чужди очаквания. Колко от нас са изгубили себе си в опита да бъдат „перфектната снаха“, „перфектната съпруга“, „перфектната жена“?

Ако можех да върна времето назад, бих ли избрала пак същия път? Или щях по-рано да кажа „стига“?

Как мислите – заслужава ли си човек да жертва себе си за нечии чужди представи за щастие?