Тяхната къща, нашите мечти: Когато родителите избират на кого да помогнат

– Пак ли започваш с това? – гласът на Петър трепери от раздразнение, докато аз стискам ръцете си в скута, опитвайки се да не избухна. Седим един срещу друг в малката ни кухня, а между нас – само масата с олющените ъгли и неизказаните думи. Навън вали, капките барабанят по прозореца, а в мен се надига буря, по-силна от тази навън.

– Не започвам аз, Петре. Просто не мога повече! – гласът ми се пречупва. – Твоите родители имат две празни жилища, а ние се гъчкаме тук с детето като чужденци в собствения си живот. Не е ли нормално да ни помогнат?

Петър въздъхва тежко и избягва погледа ми.

– Знаеш какви са… Майка ми казва, че трябва сами да се справим. Че така ще оценим всичко повече.

– А ти какво мислиш? – питам го тихо, почти шепнешком. – Наистина ли вярваш, че е по-добре да се мъчим? Че е честно към нас? Към Мария?

Дъщеря ни спи в съседната стая, сгушена под одеялото с мечета. Всяка вечер я гледам как заспива и се чудя дали ще помни тези години като време на любов или на липса.

Петър мълчи. Виждам го – разкъсван между лоялността към родителите си и желанието да ми угоди. Но вече не издържам. Всяка сутрин ставам с мисълта, че пак ще трябва да обяснявам на Мария защо няма свое бюро, защо не може да покани приятелки у дома, защо мама и тате пак се карат.

– Може би трябва да поговорим с тях заедно – казва Петър след дълга пауза.

– И какво ще им кажем? Че сме отчаяни? Че вече не издържаме? Че бракът ни се разпада заради тяхната алчност?

– Не е алчност… Просто са други времена. Те са свикнали да пестят, да държат всичко под контрол.

– А ние? Ние кога ще живеем? – гласът ми се извисява и усещам как сълзите напират. – Не искам Мария да расте в тази атмосфера. Не искам да се превърна в майка ти – вечно недоволна, вечно спестяваща от себе си.

Петър ме гледа уморено. Виждам в очите му същата болка, която усещам и аз. Но той е мъжът, синът, който не смее да поиска повече.

На следващия ден отиваме при родителите му – Иван и Стефка. Апартаментът им е просторен, светъл, с мебели от масивно дърво и снимки по стените. Стефка ни посреща с усмивка, но веднага усещам напрежението във въздуха.

– Как сте, деца? Мария добре ли е?

Петър започва внимателно:

– Мамо, татко… Искаме да поговорим с вас за нещо важно.

Иван повдига вежди над очилата си:

– Пари ли ви трябват?

– Не точно… Просто… Знаете колко е трудно сега. Цените на жилищата са безумни. А вие имате този апартамент в Младост, който стои празен вече трета година…

Стефка прекъсва:

– Този апартамент е за черни дни! Ние сме го купили с много труд. Не може просто така да го дадем.

– А нашите дни какви са? – не издържам и се намесвам. – Не са ли достатъчно черни?

Настъпва тишина. Иван се намръщва:

– Вие сте млади, ще се оправите. Ние никой не ни е подпомагал.

– Но времената са други! – Петър повишава тон за първи път. – Вие имахте държавни жилища, евтини кредити… Сега всичко е различно!

Стефка свива рамене:

– Всеки си носи кръста. Ако ви дадем апартамента, после какво? Ще искате още и още.

Излизаме оттам смазани. По пътя обратно Петър мълчи. Аз плача тихо в тъмното купе на метрото.

Дните минават в рутина – работа, грижи за Мария, безкрайни сметки и спорове. Започвам да усещам как любовта ни се топи като сняг през март. Веднъж дори хващам Петър да търси квартири под наем в Перник – толкова отчаян е.

Една вечер Мария ме пита:

– Мамо, защо винаги си тъжна?

Не знам какво да й отговоря. Прегръщам я силно и й обещавам, че някой ден ще имаме свой дом.

Минават месеци. С Петър почти не говорим вече за бъдещето – само за настоящето и оцеляването. Родителите му понякога ни канят на гости, но аз отказвам. Не мога да гледам празните им стаи и пълните им шкафове.

Един ден получаваме писмо – банката одобрява ипотеката ни за малък двустаен апартамент в „Дружба“. Ще плащаме до пенсия, но поне ще е наше. Празнуваме тихо с пица и лимонада у дома.

На новото място Мария има свое бюро до прозореца. Аз започвам да дишам по-леко. Но между мен и Петър остава нещо неизказано – раната от това предателство.

Понякога се питам: ако бяхме получили помощта им, щяхме ли да сме по-щастливи? Или щяхме да платим друга цена?

Кажете ми – струва ли си да жертваш семейното си щастие заради гордостта или страховете на другите? Как бихте постъпили на мое място?