Уикенд без почивка: На гости при тъщата и тъста

– Пак ли ще идем у вашите, Мария? – едва успях да скрия раздразнението си, докато тя прибираше последните неща в чантата.

– Мама каза, че ще направи баница, а татко иска да ни покаже новата си лозичка. Ще си починем малко, Тошко, обещавам! – усмихна се тя, сякаш не помнеше какво се случи миналия уикенд.

Но аз помнех. Помнех как цялата събота копах градината на тъста ми, Петър, а в неделята боядисвах оградата с него. Помнех и как тъщата ми, Станка, ме гледаше с онзи поглед – едновременно благодарен и изискващ още.

Пътят до Ихтиман беше тих. Мария гледаше през прозореца, а аз стисках волана. В главата ми се въртяха всички неизпрани ризи, недовършени задачи от работа и мечтата да полегна на дивана с книга.

Още щом влязохме в двора, Петър излезе с лопата в ръка.

– Тошко! Добре дошъл! Айде, че лозичката чака – трябва да я подпрем, че ще я счупи вятърът.

– Здравейте, тате… – опитах се да се усмихна. – Може ли първо едно кафе?

– Кафе после! Сега е работа! – засмя се той и ми подаде лопатата.

Мария вече беше изчезнала вътре при майка си. Чух ги как се смеят и говорят за някаква нова рецепта за сладкиш. Аз останах навън с Петър. Докато копаехме, той ми разказваше за младостта си, за това как сам е построил къщата. В гласа му имаше гордост, но и нещо друго – сякаш очакваше от мен да продължа делото му.

След час ръцете ми вече бяха в мазоли. Петър ме потупа по рамото:

– Ей така се става мъж, Тошко! Не с компютри и телефони.

Замълчах. Знаех, че няма смисъл да споря. За него истинската работа беше тази – с кал под ноктите и пот по челото.

Вечерта Станка сложи масата. Баницата ухаеше прекрасно, но аз едва държах очите си от умора. Мария ме погледна виновно:

– Утре ще си починем, обещавам…

Но още на сутринта Станка ме посрещна с престилка и списък със задачи:

– Тошко, ако можеш да оправиш чешмата в банята… И после да преместиш гардероба в спалнята…

Погледнах Мария. Тя само сви рамене:

– Мама не може да носи тежко…

Докато развивах ръждясалите болтове на чешмата, чух как Станка говори по телефона:

– Да, нашият Тошко е злато! Всичко оправя! Не като някои други зетьове…

В този момент усетих как гневът ми кипи. Не бях дошъл тук да ставам герой на квартала. Имах нужда от почивка. Имах нужда някой да се погрижи и за мен.

На обяд седнахме всички заедно. Петър разказваше стари ловджийски истории, Станка сипваше още и още манджа в чинията ми, а Мария се опитваше да ме разсмее с някакви шеги от работата си.

– Тошко, ти си късметлия с нашето момиче! – каза Петър и ме потупа по рамото.

– Знам… – отвърнах тихо.

Но вътре в мен нещо се беше пречупило. Вечерта, когато тръгнахме към София, Мария усети напрежението ми.

– Знам, че ти е тежко… Но те са ми родители. Не мога да им откажа…

– А аз? Аз кога ще имам почивка? Кога ще бъда просто гост, а не работник? – гласът ми трепереше.

Тя замълча дълго.

– Ще поговоря с тях… Обещавам.

Следващият уикенд дойде бързо. Мария настоя да останем вкъщи. Но телефонът звънна още в събота сутринта.

– Мамо… Да… Не, този път ще си останем у дома… Да… Тошко е уморен…

Чух гласа на Станка през слушалката:

– Ама как така? Ние разчитахме на него! Кой ще ни помогне?

Мария затвори телефона със сълзи в очите.

– Защо винаги трябва да избирам между теб и тях? – прошепна тя.

Прегърнах я. Знаех, че не е лесно. Но знаех и друго – ако не поставим граници сега, никога няма да имаме свой живот.

Вечерта седнахме на балкона с по чаша вино. Гледах светлините на града и се чудех:

Колко още уикенди ще трябва да жертвам? Кога семейството ще разбере, че любовта не е само даване, а и получаване? Какво бихте направили на мое място?