„Утре си събирате нещата и си тръгвате“ – Историята на една българска майка, която най-накрая избра себе си

„Утре си събирате нещата и си тръгвате.“ Гласът ми трепереше, но думите излязоха по-остри, отколкото исках. Стоях в средата на хола, с ръце стиснати в юмруци, а срещу мен – синът ми Петър и снаха ми Даниела. Очите на Петър се разшириха от изненада, а Даниела се обърна рязко към него, сякаш търсеше подкрепа. В този момент времето спря. Чувах само собственото си дишане и тиктакането на стенния часовник.

„Мамо, какво говориш?“, прошепна Петър. Гласът му беше едновременно умоляващ и обвиняващ. „Това е нашият дом вече почти година.“

Погледнах го – моето момче, което от малък винаги търсеше одобрението ми. Но сега в очите му имаше нещо чуждо – гняв, разочарование, може би дори омраза. Сърцето ми се сви.

„Точно така, година… Година, в която не съм имала нито един спокоен ден“, отвърнах тихо. „Година, в която се чувствам като гостенка в собствения си дом.“

Даниела се намеси рязко: „Мария, ние не сме искали да ти пречим. Просто… така се случи. Работата ми е несигурна, Петър още не може да намери постоянна работа…“

„Знам всичко това!“, прекъснах я. „Но не мога повече. Не мога да слушам как се карате за пари, за сметки, за това кой ще измие чиниите. Не мога да понасям как се държите един с друг – и с мен.“

В този момент усетих как сълзите напират в очите ми. Не исках да плача пред тях. Не исках да изглеждам слаба.

Петър седна тежко на дивана. „Мамо, ти ни изхвърляш…“

„Не ви изхвърлям!“, извиках по-силно, отколкото възнамерявах. „Избирам себе си! За първи път от години…“

В стаята настъпи тишина. Само навън се чуваше далечен лай на куче и шумът на трамвая по булеварда.

Върнах се мислено назад – към онзи ден преди година, когато Петър и Даниела дойдоха на прага ми с куфарите си. Тогава мислех, че ще помогна – че ще бъдем семейство, ще се подкрепяме. Но вместо това домът ми се превърна в бойно поле. Всеки ден започваше с дребни заяждания – кой е оставил светната лампа в банята, кой е забравил да купи хляб. Вечерите завършваха със скандали за пари или с мълчание, което режеше въздуха.

С времето започнах да се чувствам невидима. Ако кажа нещо – бях обвинявана, че се меся. Ако мълча – бях игнорирана. Дори котката ми избягваше хола вечер.

Една вечер чух как Даниела казва на Петър: „Майка ти е като сянка тук. Само ни гледа и въздиша.“ Тогава разбрах – вече не бях господарка на собствения си живот.

Седмици наред се борех със себе си – дали имам право да ги помоля да си тръгнат? Майка ли съм или чудовище? Какво ще кажат съседите? Ами ако Петър никога не ми прости?

Но тази вечер чашата преля. След поредния скандал за това кой е изял последното парче сирене, просто не издържах.

„Утре… утре ще намерим къде да отидем“, каза Петър тихо. Гласът му беше пречупен.

Даниела избухна: „Не можеш да ни го причиниш! Знаеш ли колко е трудно навън? Наемите са безумни! Работата е несигурна! Ти си ни последната опора!“

Погледнах я право в очите: „А аз? Кой е моята опора?“

Тя замълча.

През нощта не можах да заспя. Лежах в леглото и слушах как Петър и Даниела тихо спорят в стаята си. Чувах хлипанията на Даниела, глухите думи на Петър: „Ще се оправим… Ще намерим начин…“

На сутринта кухнята беше необичайно тиха. Петър стоеше до прозореца и гледаше към двора. Даниела мълчаливо събираше дрехи в една торба.

„Мамо…“, започна Петър, но аз го прекъснах: „Знам, че ме мразиш сега. Но някой ден ще разбереш защо го направих.“

Той само кимна.

Когато затвориха вратата след себе си, се почувствах празна. Седнах на масата и заплаках – за изгубеното време, за разбитото семейство, за себе си.

Но после усетих нещо ново – лекота. За първи път от години можех да дишам свободно.

Сега стоя сама в апартамента си и се чудя: Кога една майка има право да избере себе си? Егоизъм ли е това – или смелост? Ще ми простят ли някога? А аз ще мога ли да си простя?