В бяло, с рози и болка: Историята на една булка в инвалидна количка

– Не мога да повярвам, че наистина ще го направиш, Лилия! – гласът на майка ми прониза стаята като остър нож. Стоеше до прозореца, ръцете ѝ бяха скръстени, а очите ѝ – влажни от сълзи и гняв.

Аз седях в инвалидната количка, облечена в бялата си рокля, с букет от бели рози в ръце. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Габриел стоеше до мен – висок, силен, с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам жива, дори когато тялото ми ме предаваше.

– Мамо, моля те… – прошепнах. – Това е моят живот.

– Живот ли? Какъв живот те чака сега? – гласът ѝ се пречупи. – Ти беше толкова жизнена… А сега…

Погледнах към ръцете си. Преди две години катастрофата промени всичко. Бях студентка по архитектура в София, мечтаех да строя къщи, да пътувам. Една вечер, връщайки се от лекции с приятели, един пиян шофьор ни удари челно. Събудих се в болницата – парализирана от кръста надолу.

Габриел беше там още от първия ден. Познавахме се от гимназията в Пловдив, но никога не бяхме били близки. След катастрофата той започна да идва всеки ден – носеше ми книги, слушаше ме, когато плачех. Постепенно между нас се роди нещо истинско. Но майка ми не можеше да приеме това.

– Той ще си тръгне! – настояваше тя. – Всички си тръгват рано или късно.

– Не всички – отвърнах тихо.

В деня на сватбата ни слънцето грееше ярко над Пловдив. В градината пред общината хората ни гледаха с любопитство и съжаление. Чувах шепота им: „Гледай я, горката…“, „Момчето е герой…“

Габриел се наведе до мен:
– Готова ли си?

Погледнах го в очите. В тях нямаше съжаление – само любов и решителност.
– Готова съм, ако си до мен.

Докато подписвах документите с трепереща ръка, чух как майка ми тихо хлипа зад мен. Баща ми не беше дошъл – не можеше да понесе да ме види такава. Сестра ми Мария стоеше до майка ни и стискаше ръката ѝ.

След церемонията всички се събрахме в малкия ни апартамент. Майка ми не каза нито дума на Габриел. Само ме гледаше с онзи поглед – смесица от болка и разочарование.

– Лили, ти не разбираш… – започна тя вечерта, когато останахме сами. – Той ще се измори. Ще ти стане тежко. Ще го загубиш и ще останеш сама.

– Мамо, аз вече бях сама. Преди Габриел… не знаеш през какво минах. Не искам да живея в страх.

Тя избухна:
– А аз не искам да гледам как страдаш! Не мога да приема това! Не мога!

Сълзите ѝ се стичаха по бузите ѝ. Протегнах ръка към нея, но тя се дръпна.

– Моля те… Просто ме остави за малко – прошепна тя и излезе от стаята.

Габриел влезе след малко и коленичи до мен:
– Знам, че ти е трудно… Но аз няма да си тръгна.

– Страх ме е… – признах си за първи път на глас. – Страх ме е, че ще се умориш от мен. Че ще ти омръзне да буташ количката ми по улиците на Пловдив… Че ще поискаш нормален живот.

Той хвана ръцете ми:
– Лили, ти си моят живот. Не количката ти, не краката ти… Ти.

Прегърнах го силно. За миг забравих всичко – болката, страховете, погледите на хората.

Минаха месеци. Майка ми постепенно започна да идва по-често у дома ни. Виждах как гледа Габриел – все още с недоверие, но вече без откритата враждебност отпреди. Един ден я чух да казва на баща ми по телефона:
– Може би греша… Може би той наистина я обича.

Но трудностите не свършиха дотук. След година Габриел загуби работата си като учител по физкултура заради съкращенията в училището. Аз работех дистанционно като архитектурен чертожник за малка фирма в София, но парите не стигаха. Започнахме да се караме за дреболии – кой ще плати сметките, кой ще пазарува, защо съседите пак са паркирали пред рампата ни.

Една вечер избухнах:
– Защо изобщо се ожени за мен? Можеше да имаш всичко! А сега си затворен тук с мен и моите проблеми!

Той мълча дълго, после каза тихо:
– Защото те обичам. И защото вярвам в нас.

Седнахме един до друг на балкона и гледахме светлините на града. В този момент разбрах – животът никога няма да е лесен за нас. Но любовта ни беше истинска.

Днес седя тук – все още в инвалидната количка, все още с белези от миналото си. Но вече не се страхувам толкова много. Майка ми понякога идва и носи домашна баница; баща ми започна да ми звъни по-често; Мария чака първото си дете и казва, че иска да го кръсти на мен.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад и да избегна катастрофата… бих ли го направила? Или може би именно болката ни учи какво е истинската любов?

Кажете ми… Вие бихте ли имали сили да обичате така? Или бихте избягали?