В деня на нашата годишнина ми каза: „Вече не те обичам“. Но това не беше най-лошото…

„Вече не те обичам.“

Думите му паднаха между нас като чук върху стъкло. Беше вечерта на нашата десета годишнина. Седяхме на масата в хола, масата, на която толкова пъти сме се смели, карали, мечтали. Свещите догаряха, а аз още държах вилицата във въздуха, сякаш ако не я оставя, времето ще спре.

Петър не ме гледаше като човек, който съжалява. Очите му бяха празни, студени, сякаш вече беше някъде другаде. „Какво каза?“ – прошепнах, гласът ми трепереше. „Вече не те обичам, Мария. Всичко между нас е свършено.“

Не можех да повярвам. Само преди час ми подари букет лалета и се усмихваше така, както го правеше в началото. Или поне така си мислех. „Това ли е всичко? Просто така?“ – попитах с отчаяние. Той въздъхна тежко и стана от масата.

„Не е просто така. Мисля за това от месеци. Не искам повече да се лъжа – нито теб, нито себе си.“

Погледнах към коридора и видях куфара му – вече опакован. Телефонът му лежеше на шкафа, изключен. „Къде ще отидеш?“ – попитах тихо.

„Имам къде да остана. Не се тревожи за мен.“

Това беше най-лошото – че всичко беше планирано до последния детайл. Не беше импулсивно решение, не беше моментна слабост. Беше подготвил излизането си така, както човек подготвя бягство от затвор.

„Има ли друга?“ – попитах с глас, който едва познах.

Петър замълча за миг, после кимна. „Да. Има.“

Светът ми се срина. Десет години заедно – десет години компромиси, споделени мечти, грижи за децата, за родителите ни… Всичко това се оказа нищо за него. „Коя е тя?“

„Не е важно.“

„За мен е важно!“ – извиках и усетих как сълзите ми се стичат по бузите.

„Работим заедно. Казва се Елена.“

Елена… Сещах се за нея – новата колежка от счетоводството, която винаги носеше домашни сладки в офиса и се смееше на шегите му. Винаги съм усещала някакво напрежение между тях, но си мислех, че си въобразявам.

„От кога?“

„От няколко месеца.“

Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Петър стоеше до вратата и чакаше – не като човек, който се колебае дали да остане, а като някой, който брои секундите до свободата си.

„А децата?“ – попитах през сълзи.

„Ще ги виждам всеки уикенд. Ще им обясня всичко утре.“

Така просто. Щял да им обясни всичко утре. Как се обяснява на две деца, че татко вече не ги обича достатъчно, за да остане? Че мама вече няма да се смее на шегите му? Че семейството им вече не съществува?

Петър отвори вратата и излезе без да се обърне назад.

Останах сама в тъмния апартамент с тишината и разбитото си сърце. Телефонът ми звънна – майка ми. Не можех да говоря с никого. Не исках да чувам съчувствени думи или съвети как „ще мине и това“.

На следващия ден трябваше да стана рано – децата трябваше да отидат на училище. Станах като автомат, приготвих закуска и се усмихвах фалшиво. Когато ги изпратих на училище, се разплаках отново.

Майка ми дойде следобед. Седна до мен и ме прегърна силно.

– Мари, знам колко боли… Но трябва да си силна заради децата.
– Не знам дали мога…
– Можеш! Виж колко много си преживяла досега! Помниш ли какво каза баща ти, когато Петър поиска ръката ти? „Този мъж ще те разплаче много пъти.“ Не му повярвахме тогава…
– Мислех, че ще остареем заедно…
– Животът рядко става така, както го планираме.

Дните минаваха бавно. Петър идваше да взема децата през уикендите. Винаги изглеждаше спокоен и щастлив – сякаш никога не е бил част от този дом. Децата страдаха по свой начин – малкият Георги започна да се напишква нощем, а Мариянка стана затворена и мълчалива.

Слуховете в блока не закъсняха:
– Чула ли си? Петър я оставил заради някаква от работа!
– Горката Мария…
– Ама как може такова нещо?

Излизах все по-рядко. Чувствах се като провалена жена – изоставена съпруга, лоша майка… Всички мечти за общо бъдеще се изпариха като дим.

Една вечер Мариянка дойде при мен с големи тъжни очи:
– Мамо, ти още ли обичаш тате?
– Обичам го като твой баща… Но вече не като съпруг.
– А той теб?
– Не знам… Може би вече не.
– Ще бъдем ли пак семейство?
– Винаги ще бъдем семейство – ти, аз и Георги. Просто татко ще живее другаде.

Тя ме прегърна силно и заплака в скута ми.

Минаха месеци. Започнах работа в близкия магазин – трябваше да издържам децата сама. Научих се да правя всичко сама: да сменям крушки, да поправям капещи кранове… Понякога вечер седях сама на балкона и гледах светлините на града.

Петър понякога ми пишеше кратки съобщения: „Как са децата?“ или „Ще закъснея с взимането им“. Никога не попита как съм аз.

Един ден го видях с Елена в парка – държаха се за ръце и се смееха безгрижно. Сърцето ми се сви от болка и ревност… но после усетих странно облекчение. Вече не бях част от тази лъжа.

С времето болката избледняваше. Започнах да намирам радост в малките неща: усмивката на Георги сутрин, рисунките на Мариянка по стените… Приятелките ми ме канеха на кафе и започнах да излизам отново сред хората.

Една вечер седях с майка ми на балкона и тя каза:
– Виждаш ли? Оцеля! И ще продължиш напред!
– Мислиш ли?
– Знам го! Ти си по-силна, отколкото мислиш.

Понякога нощем още плача за изгубеното семейство… Но вече знам: животът продължава въпреки всичко.

Питам се: Кога разбира човек, че трябва да пусне миналото? И дали някога ще мога пак да обичам истински?