В капана на собствената си доброта: Как помощта към сина ми и снаха ми ме остави без финансова свобода

– Мамо, ако не ни помогнеш сега, ще загубим апартамента! – гласът на Димитър трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, навън валеше ситен дъжд, а аз стоях до прозореца в панелката си в Люлин и стисках слушалката така, сякаш от това зависеше животът ми.

Винаги съм била силна жена. След като баща му ни напусна, когато Димитър беше на пет, поех всичко сама – две работи, безкрайни сметки, болести, родителски срещи. Не съм се оплаквала. За мен той беше всичко. И когато преди три години се ожени за Гергана – хубаво, умно момиче от Пловдив – си казах: „Ето, Мария, вече можеш да си поемеш дъх.“

Но животът рядко ни дава почивка. Димитър и Гергана купиха двустаен апартамент в Младост с ипотека. Бяха млади, амбициозни, вярваха, че ще се справят. Аз им помогнах с каквото можах – дадох им спестяванията си за първата вноска. Останах с малка пенсия и надеждата, че най-накрая ще живея за себе си – да отида на екскурзия до Рилските езера, да си купя нова пералня, да чета книги на спокойствие.

– Мамо, банката ни гони! – повтори Димитър. – Гергана остана без работа, а мен ме съкратиха на половин щат. Не можем да плащаме вноските. Моля те…

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми – първите му стъпки, как го водех на детска градина с разкъсано яке, как плаках тайно, когато не можех да му купя нови маратонки. Как да му откажа сега?

– Ще видя какво мога да направя – казах тихо и затворих.

Още същата вечер извадих малкото останали пари от буркана под мивката. Отидох до банката и изтеглих заем на свое име. Не казах на никого – нито на приятелките от блока, нито на сестра ми в Стара Загора. Срам ме беше. На 62 години да тегля заем за чужд апартамент…

Месеците минаваха. Димитър и Гергана обещаваха, че ще ми върнат парите „още следващия месец“. Но работата не идваше, а сметките растяха. Аз започнах да пропускам плащанията по собствения си кредит. Един ден получих писмо от банката: „Просрочие по кредита. Заплашени сте от съдебно производство.“

Седях на кухненската маса и гледах писмото с празен поглед. Чух как съседката ми баба Пенка тропа по радиатора – сигурно пак й капе отгоре. Искаше ми се да изкрещя: „Оставете ме всички на мира!“

– Мамо, ще оправим нещата – каза Димитър по телефона. – Само още малко търпение.

– Дими, аз вече не мога… Не ми останаха сили – прошепнах.

Гергана почти не ми се обаждаше. Когато все пак го правеше, звучеше студено:

– Вие сте майка му, нормално е да помогнете. И моите родители ни помагат!

Но аз знаех истината – нейните родители имаха бизнес с магазини в Пловдив и можеха да си позволят да дадат пари без да се лишават от хляб.

Започнах да продавам вещи от дома си – стария телевизор, сервиза за гости, дори златната гривна от сватбата ми. Веднъж Димитър дойде да вземе още пари и видя празната витрина:

– Мамо, къде са чашите?

– Продадох ги – отвърнах сухо.

Той замълча и за първи път видях срам в очите му.

Скоро след това получих покана за изпълнително дело. Заплашиха ме с опис на имуществото. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми:

– Горката Мария! Всичко даде за тоя син…

Една вечер седях сама в тъмното и плачех без глас. Чудех се къде сбърках. Дали не трябваше да бъда по-строга? Да мисля повече за себе си? Или майчинството е точно това – безкрайна жертва?

Димитър и Гергана най-накрая намериха работа, но вече беше късно. Аз останах с дългове и разбито сърце. Те се преместиха в друг град заради новите позиции и започнаха нов живот. Аз останах сама в панелката си с празни рафтове и още по-празна душа.

Сега понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли пак да направя същото? Или щях най-накрая да избера себе си?

Какво мислите вие? Къде е границата между майчината обич и самоунищожението?