В къщата на съвършенството, сърцето ми в хаос – Историята на едно българско момиче

– Пак ли си с тези дрехи, Мария? – гласът на майка ми пронизва въздуха като нож. Стоя пред огледалото в коридора, с дънки и тениска, които тя намира за „недостатъчно представителни“. Виждам отражението си – 18-годишно момиче с тъмни кръгове под очите и устни, стиснати от напрежение.

– Мамо, това са просто дрехи. Не отивам на бал, а на лекции – отвръщам тихо, но в гласа ми трепти отчаяние.

– В нашето семейство винаги сме държали на външния вид! Какво ще кажат хората? – баща ми се намесва от кухнята, без дори да ме погледне.

Това е ежедневието ми – дом, в който всичко трябва да е безупречно: белите покривки, подредените обувки, отличните оценки. Но вътре в мен бушува буря. Всяка вечер плача без звук, за да не ме чуят. Сестра ми Елица е по-малка и сякаш се справя по-добре – тя се усмихва, носи рокли и винаги казва „да“. Аз не мога.

В училище съм отличничка, но не защото го искам. Всяка шестица е като броня срещу разочарованието в очите на родителите ми. Приятелите ми ме наричат „перфектната Мария“, а аз се чувствам като фалшификат. Веднъж чух майка ми да казва на съседката: „Нашата Мария никога не ни е излагала.“

Но кой съм аз всъщност? Когато остана сама, си представям как тичам босa по поляната край село Долни Богров, където прекарвахме лятото при баба. Там никой не ми казваше какво да облека или какво да кажа. Там бях просто Мария.

Една вечер, докато всички гледаха новините, събрах смелост:
– Мамо, тате… Искам да уча изкуство в Софийския университет.

Майка ми изпусна чашата си. Баща ми се изправи рязко:
– Какво? Изкуство? Това не е професия! Ще станеш адвокат, както сме говорили.

– Не искам да бъда адвокат! – извиках за първи път в живота си. – Не искам да живея вашия живот!

В стаята настъпи ледена тишина. Елица ме гледаше с широко отворени очи. Майка ми избухна в сълзи:
– Всичко правим за теб! Как може така да ни предадеш?

Тази нощ не спах. Слушах как родителите ми шепнат в кухнята. На сутринта баща ми не ми каза „добро утро“. Майка ми беше с подпухнали очи.

В училище приятелката ми Деси ме прегърна:
– Браво, че им го каза! Но сега какво ще правиш?

– Не знам… – прошепнах. – Страх ме е.

Дните минаваха в напрежение. Родителите ми се държаха студено. Елица се опитваше да ме развесели, но усещах, че и тя се страхува да не наруши реда.

Една вечер баща ми седна до мен:
– Мария, ние само добро ти мислим. Светът е труден. Изкуството няма да ти даде сигурност.

– А ако сигурността ме убива отвътре? – попитах тихо.

Той замълча дълго:
– Не знам… Може би си права. Но ни боли.

Майка ми започна да се затваря в себе си. Често я чувах да плаче нощем. Вината ме разкъсваше – дали съм лоша дъщеря? Или просто искам да бъда себе си?

Започнах да рисувам скришом в мазето. Там миришеше на прах и стари книги, но беше моят свят. Нарисувах портрет на семейството ни – всички усмихнати, а аз с празни очи.

Един ден Елица слезе при мен:
– Мими… Може ли и аз да рисувам с теб?

Погледнах я – малката ми сестра, която винаги се стараеше да угоди на всички. Подадох ѝ молив:
– Нарисувай каквото чувстваш.

Тя нарисува слънце зад облаци.

С времето родителите ми започнаха да приемат избора ми, макар и трудно. Майка ми веднъж дойде при мен с чаша чай:
– Може би не разбирам всичко… Но те обичам.

Баща ми дойде на първата ми изложба. Стоеше неловко до картините, но когато видя портрета ни, очите му се насълзиха:
– Извинявай… Не съм знаел колко си самотна.

Сега уча изкуство и все още се боря със страховете си. Понякога се питам дали някога ще бъда достатъчна за тях. Но вече знам – най-важното е да бъда достатъчна за себе си.

А вие? Колко често жертвате себе си заради чуждите очаквания? И струва ли си това?