В коридора, с две деца: Нощта, която промени всичко

— Мамо, студено ми е… — прошепна Мария, докато стискаше ръката ми в тъмния коридор на панелката. До нея, малкият Петър трепереше, стиснал плюшеното си мече. Беше три след полунощ. Вратата зад нас остана затръшната, а в ушите ми още кънтеше гневният глас на Иван: „Ако излезеш, повече не се връщай! Никой няма да те приеме!“

Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо животно. Не знаех къде да отида. Всички приятелки, на които звънях през последните часове, или не вдигаха, или тихо ми казваха: „Извинявай, но не мога да се забърквам…“ Дори майка ми, която живееше в другия край на града, затвори телефона с думите: „Не искам проблеми с Иван. Той е баща на децата ти.“

Погледнах децата си. Очите им бяха пълни със страх и недоумение. Как да им обясня, че татко не е герой, а чудовище? Как да им кажа, че тази нощ е нашето спасение?

— Ще намерим къде да спим — опитах се да прозвучи уверено. — Обещавам ви.

Слязохме по стълбите. Вън беше февруари, студът пронизваше костите ни. Вървяхме по празните улици на Люлин, а всяка лампа хвърляше дълги сенки върху тротоара. Спомних си първата ни среща с Иван — тогава беше чаровен, носеше ми цветя и обещаваше светове. Но след сватбата всичко се промени. Първо дойдоха обидите, после шамарите. Всяка вечер се прибирах със свито сърце: какво ли ще го ядоса този път?

— Мамо, гладен съм… — прошепна Петър.

— Знам, миличък… Скоро ще хапнем нещо.

Спряхме пред входа на Галя — единствената ми приятелка от университета. Звъннах на домофона. Дълго мълчание. После гласът ѝ прозвуча сънено:

— Кой е?

— Аз съм… Моля те, отвори ни. Само за една нощ…

— Не мога… Мъжът ми ще се ядоса… Извинявай…

Сълзите ми потекоха безшумно. Прегърнах децата и тръгнахме нататък. В този момент разбрах — в този град няма място за жени като мен. Всички се страхуват да не ги засегне чуждата болка.

Стигнахме до денонощния магазин на ъгъла. Продавачката ме погледна подозрително.

— Може ли да постоим малко вътре? Много е студено…

— Не може! Не е хотел тука! — изсъска тя и затвори вратата пред лицето ни.

Децата започнаха да плачат. Седнахме на пейката пред блока и ги прегърнах силно.

— Мамо, защо никой не ни помага? — попита Мария.

— Защото хората ги е страх… — отвърнах тихо.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Иван.

— Къде си? Ако не се върнеш веднага, ще видиш ти! Ще ти взема децата! Никой няма да ти повярва! — крещеше той.

Изключих телефона. За първи път от години почувствах някаква сила в себе си. Не можех повече да търпя униженията и страха.

В далечината видях полицейска кола. Станах и тръгнах към нея с децата.

— Извинете… Моля ви… Нямаме къде да отидем…

Полицаят ме изгледа уморено.

— Има кризисен център за жени в „Надежда“. Ще ви закараме там.

В колата Мария заспа на рамото ми. Петър все още стискаше мечето си.

В кризисния център ни посрещна жена с топли очи.

— Тук сте в безопасност — каза тя и ме прегърна.

Първата нощ спахме тримата в едно легло. Слушах дишането им и се молех утрото да донесе надежда.

На сутринта социалната работничка ме попита:

— Защо толкова дълго сте търпели?

Погледнах я през сълзи:

— Защото всички около мен казваха: „Търпи! За децата е!“ Но никой не видя какво преживяваме зад затворените врати.

След седмица започнах работа като чистачка в близката детска градина. Децата тръгнаха на училище наблизо. Всеки ден беше борба — с предразсъдъците, с бедността, с погледите на хората. Но вече не бях сама в страха си.

Една вечер срещнах Галя пред магазина. Погледна ме гузно:

— Прости ми… Просто се изплаших…

— Всички се страхуват — отвърнах аз. — Но някой трябва да спре този страх.

Сега, година по-късно, още живеем под наем в малка стая. Но сме свободни. Децата вече се смеят без страх. Понякога нощем още чувам гласа на Иван в съня си, но вече знам — никой няма право да ме кара да мълча и търпя.

Питам се: Колко още жени като мен чакат онази нощ, която ще промени всичко? Колко още ще мълчим зад затворените врати?