В нашето семейство всички момчета носят имената на дядовците си. Снахата ми отказва да продължи традицията.

— Не мога да повярвам, че ще го направите! — гласът ми трепереше, докато гледах сина си и снаха си през масата в хола. — В нашето семейство всички момчета носят имената на дядовците си. Така е било от поколения! Как може да не искате да наречете детето на баща ми?

Снахата ми, Мария, сведе поглед към ръцете си. Синът ми, Петър, изглеждаше притеснен, сякаш се опитваше да намери правилните думи. Въздухът беше тежък, а часовникът на стената тиктакаше нервно.

— Мамо, знам колко е важно за теб — започна Петър внимателно. — Но Мария и аз искаме да дадем на детето име, което ни харесва и на двамата. Не искаме да се чувстваме задължени.

— Задължени? — почти изкрещях. — Това не е просто задължение! Това е чест! Това е начинът да почетем баща ми, дядо ти! Как можеш да говориш така?

Мария вдигна глава и ме погледна право в очите. В очите ѝ имаше сълзи, но и решителност.

— Госпожо Иванова, разбирам ви. Но аз също имам семейство. Искам детето ни да има име, което значи нещо и за мен. Не мога просто да се съглася само защото така е било винаги.

В този момент сякаш всичко в мен се преобърна. Спомних си как майка ми плака от радост, когато кръстихме Петър на баща ѝ. Как баща ми ме прегърна силно и каза: „Ти си истинска дъщеря!“. Тези думи още кънтяха в ушите ми.

— Ами ако беше момиче? — попитах тихо. — Щяхте ли пак да спорите за името?

Петър въздъхна.

— Мамо, не става въпрос само за пола. Просто времената се променят. Искаме детето ни да има собствена идентичност.

— Идентичност? — повторих с горчивина. — А нашата фамилия? Нашата история? Тя няма ли значение?

Този разговор беше само началото. В следващите седмици напрежението в къщата растеше. Всеки път, когато се събирахме на вечеря, темата за името изплуваше като буреносен облак над масата. Майка ми, вече възрастна и болнава, също се намеси:

— Марийке, не е хубаво така — каза тя веднъж с треперещ глас. — И аз бях млада и инатлива, но после разбрах колко е важно да уважаваш рода.

Мария само кимна учтиво, но не отстъпи.

Веднъж чух как Петър и Мария се карат в кухнята:

— Не мога повече! — плачеше Мария. — Чувствам се като чужда в това семейство!

— Моля те, опитай се да ги разбереш — прошепна Петър. — За майка ми това е въпрос на чест.

— А за мен? Аз нямам ли право на мнение? — отвърна тя през сълзи.

Сърцето ми се сви. За първи път осъзнах, че може би съм прекалено строга. Но после пак ме обзе гняв: защо трябва да се отказваме от нещо толкова важно за нас?

Денят на раждането дойде. Стоях пред болницата с букет карамфили — любимите цветя на баща ми. Когато видях Петър да излиза с широка усмивка, сърцето ми подскочи.

— Момче е! — извика той.

Почувствах как сълзи напират в очите ми.

— Как ще го кръстите? — попитах треперливо.

Петър замълча за миг.

— Решихме да го наречем Александър.

Сякаш някой ме удари в стомаха. Александър? Никой в нашето семейство не се казва така! Дори не е име от нашия род!

— Защо? — прошепнах едва чуто.

Петър ме прегърна.

— Мамо, Александър значи „защитник“. Искаме синът ни да бъде силен и свободен човек. Надявам се един ден да ни разбереш.

В следващите дни избягвах да ходя у тях. Чувствах се предадена. Майка ми също беше разочарована и често повтаряше:

— Едно време такива неща не ставаха…

Но времето минаваше. Един ден Мария ме покани на гости. Влязох в апартамента им с тежко сърце. Малкият Александър спеше в кошарката си, а Мария седеше до него.

— Госпожо Иванова… — започна тя тихо. — Знам, че ви наранихме. Но вярвам, че любовта към детето е по-важна от името му.

Погледнах към малкото личице и нещо в мен се стопи. Приближих се и го докоснах по бузката.

— Може би си права… — прошепнах аз. — Може би най-важното е той да бъде обичан…

От този ден започнах да приемам Александър такъв, какъвто е. Но все още понякога се питам: дали предадох рода си или просто направих място за новото време? Какво бихте направили вие на мое място?