В сърцето на нощта: Когато снаха ми потърси убежище

— Отвори, моля те! — гласът на Мария трепереше зад вратата, а децата ѝ хлипаха тихо до нея. Беше два след полунощ, а аз стоях в коридора, бос, с пулсиращо сърце и хиляди въпроси в главата си. Какво се беше случило? Защо брат ми не беше с тях?

Отворих вратата и Мария буквално се срина в ръцете ми. Децата — малкият Даниел и по-голямата Ива — се вкопчиха в краката ѝ. Очите ѝ бяха зачервени, лицето — бледо като платно.

— Моля те, не ме връщай там — прошепна тя. — Не мога повече.

В този миг сякаш времето спря. Въздухът натежа от неизказани думи и страхове. Прибрах ги вътре, настаних децата на дивана и им дадох вода. Мария седна срещу мен, ръцете ѝ трепереха.

— Какво стана? — попитах тихо.

Тя се разплака. — Той… той не е същият човек. Крещи, хвърля неща, пие… Не знам какво да правя. Децата се страхуват от него. Аз… аз се страхувам.

В този момент пред очите ми изплуваха други спомени — майка ми, седнала на кухненската маса, с празен поглед, докато баща ми излизаше с куфар в ръка. Бях на пет. Брат ми — на седем. Тогава не разбирах защо татко си тръгва, защо мама плаче всяка вечер. По-късно научих истината — баща ми имаше любовница, която обсипваше с подаръци, докато ние брояхме стотинките за хляб.

Майка ми дълго чакаше той да се върне. Всяка вечер гледаше през прозореца, надявайки се да види силуета му на улицата. Но той не се върна. Накрая тя събра сили и подаде молба за развод. Беше съсипана, но оцеля заради нас.

Сега Мария стоеше пред мен със същия празен поглед. Дали историята се повтаряше? Дали брат ми беше станал като баща ни?

— Обади ли се на полицията? — попитах я.

Тя поклати глава. — Страх ме е. Ако разбере…

— Ще останете тук тази нощ — казах твърдо. — Утре ще говорим какво да правим.

Децата вече спяха, сгушени един в друг на дивана. Мария седеше до прозореца и гледаше навън, сякаш очакваше някой да се появи.

— Мислиш ли, че е възможно човек да се промени толкова? — прошепна тя.

— Не знам — отвърнах честно. — Но знам какво е да чакаш някой да се върне и да не го дочакаш.

През цялата нощ не мигнах. Мислех за брат си — Георги. Винаги беше по-силен от мен, по-решителен. След развода на родителите ни той пое ролята на мъж в къщата, закле се никога да не стане като баща ни. А сега Мария твърдеше, че той е станал точно такъв.

На сутринта телефонът ми звънна. Георги.

— Знам, че са при теб — каза той без поздрав. Гласът му беше дрезгав, уморен.

— Какво става, Георги? Защо Мария дойде посред нощ с децата?

Той замълча за миг.

— Не е твоя работа.

— Напротив! Точно моя работа е! Помниш ли какво преживяхме като деца? Помниш ли как мама плачеше всяка вечер?

Той въздъхна тежко.

— Не е същото…

— Не е ли? Ти пиеш ли? Викаш ли по тях? Децата ти се страхуват от теб!

Георги затвори без да каже нищо повече.

Мария ме погледна с отчаяние.

— Ще ме върнеш ли при него?

— Не — казах твърдо. — Ще направим каквото трябва за теб и децата.

Следващите дни бяха като кошмар. Георги звънеше всеки ден, понякога пиян, понякога разплакан. Майка ни разбра и дойде веднага. Седнахме тримата жени около масата — три поколения болка и страх.

— Аз чаках твърде дълго — каза майка ми тихо. — Не чакай и ти.

Мария заплака отново. Аз я прегърнах и си обещах никога да не позволя историята да се повтори.

Георги започна да идва пред блока нощем, да крещи под прозорците ни. Полицията го прибра веднъж, но го пуснаха бързо — „семейни работи“, казаха. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни: „Виж я тая Мария, избяга от мъжа си…“, „Брат ѝ я приютил…“

Веднъж го срещнах пред входа.

— Защо го правиш? — попитах го тихо.

Очите му бяха зачервени, ръцете трепереха.

— Не знам… Не мога да спра… Всичко ме боли отвътре…

Видях в него отчаянието на баща ни преди години. Но вече знаех: няма да позволя миналото да унищожи още едно семейство.

Мария подаде молба за развод. Започна работа в близкия магазин, децата тръгнаха на училище при нас. Постепенно започнаха да се усмихват отново.

Георги потърси помощ — сам, без наш натиск. Започна терапия и след време поиска прошка от Мария и децата си.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам към улицата, както някога правеше майка ми. Мисля си: колко лесно е човек да повтори грешките на родителите си? Колко сила трябва да имаш, за да прекъснеш този кръг?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да изберете себе си?