В сянката на майка ми – Разпадът на едно българско семейство

– Пак ли ще закъснееш за работа, Мария? – гласът на майка ми пронизва утринната тишина като остър нож. Стоя пред огледалото в коридора, опитвайки се да прикрия тъмните кръгове под очите си с малко пудра. Вече не помня кога за последно съм спала спокойно.

– Не, мамо, просто имам среща с шефа по-рано – отвръщам тихо, но тя вече е в кухнята, мърморейки нещо за това как съм оставила чашата си в мивката.

Съпругът ми, Георги, седи на масата и чете новините на телефона си. Децата – Ива и Стефан – са вече големи, но още живеят с нас. Ива учи в университета, а Стефан работи в една малка фирма, но не може да си позволи собствено жилище. Всички сме затворени между четири стени, а майка ми – баба Катя – е като буря, която никога не стихва.

– Мария, пак ли ще излизаш без закуска? – не спира тя. – Какво ще кажат хората, ако те видят такава бледа? Не мислиш ли за здравето си?

– Мамо, моля те… – започвам, но Георги ме прекъсва:

– Катя, остави я. Всяка сутрин е едно и също.

Майка ми го поглежда с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам виновна. – Ако ти беше по-строг с нея, нямаше да е толкова разсеяна.

В този момент Ива влиза в кухнята със слушалки в ушите. Майка ми веднага я сграбчва с думи:

– Момиче, пак ли ще излизаш с този къс панталон? Какво ще кажат съседите?

Ива въздъхва тежко и излиза без да отговори. Стефан се появява след минута и майка ми веднага го пита защо още не си е намерил „истинска работа“.

Чувствам се като въжеходец над пропаст – всеки ден балансирам между нуждите на всички и собственото си отчаяние. Когато майка ми се нанесе при нас след инсулта на баща ми, мислех, че ще е временно. Но вече минаха три години.

Вечерта Георги ме намира в спалнята, където седя на ръба на леглото и стискам телефона си.

– Не можем повече така, Мария – казва тихо. – Децата страдат. Аз… и аз вече не издържам.

– Знам – прошепвам. – Но как да ѝ кажа? Тя няма къде да отиде.

– Има дом на село. Може би ще ѝ е по-добре там. Тук всички сме на ръба.

Сълзите ми потичат безшумно. Спомням си детството си – как майка ми винаги беше строга, но справедлива. Сега сякаш е друг човек – все недоволна, все критикуваща.

На следващия ден се прибирам по-рано от работа. Влизам и чувам гласовете им:

– Не можеш да ми говориш така! – крещи Ива.
– Докато живееш под този покрив, ще правиш каквото ти казвам! – отвръща майка ми.

Влизам в хола и виждам Ива със сълзи в очите. Стефан стои до нея, стиснал юмруци.

– Стига! – извиквам. – Това не може да продължава така!

Всички ме гледат изненадано. Майка ми се изправя бавно:

– Какво искаш да кажеш?

– Мамо… обичам те, но вече не можем да живеем заедно. Всички страдаме. Моля те… върни се на село. Ще ти помагаме с всичко нужно.

Тя ме гледа така, сякаш съм я предала. В очите ѝ проблясва болка и гняв.

– Значи ме изхвърляш? След всичко, което съм направила за теб?

– Не те изхвърлям… Просто… трябва да мисля и за моето семейство.

Тя напуска стаята без дума. Вечерта е тягостна. Георги ме прегръща мълчаливо. Децата са притихнали.

На следващия ден майка ми започва да си събира багажа. Не казва нищо. Помагам ѝ мълчаливо. Когато тръгва към вратата, се обръща:

– Ще разбереш един ден какво е да си сама.

Вратата се затваря тежко след нея. В апартамента настъпва тишина, каквато не сме усещали от години.

Седя до прозореца и гледам към улицата. Чувствам облекчение и вина едновременно. Постъпих ли правилно? Или просто избрах по-лесния път?

Понякога се чудя: колко дълго може едно семейство да издържи под един покрив без да се разпадне? А вие бихте ли могли да поставите граница на собствената си майка?