В сянката на семейните тайни: Как един случаен телефонен разговор промени живота на дъщеря ми

– Мамо, защо татко пак крещи? – гласът на Виктория трепереше, докато се свиваше до мен на дивана. Вратата на кухнята се тресеше от ударите, а думите на Петър – съпругът ми – се сипеха като куршуми: „Не може така! Не може все аз да нося всичко на гърба си! Ти и детето само проблеми ми създавате!“

Стиснах ръката на дъщеря си и се опитах да не покажа страха си. Вече бях свикнала с тези изблици, но този път нещо беше различно. Телефонът иззвъня остро, прекъсвайки виковете. Вдигнах – непознат номер. „Госпожо Георгиева? Обаждам се от училището на Виктория. Моля ви, елате веднага.“

Сърцето ми се сви. Оставих Петър да вика сам и хукнах навън, държейки Виктория за ръка. По пътя тя мълчеше, а аз се молех това да не е поредният инцидент. В училището ме посрещна строгата физиономия на госпожа Димитрова, класната. „Дъщеря ви припадна по време на час. Трябва да я заведете на лекар.“

Виктория беше бледа, с тъмни кръгове под очите. Докато я водех към поликлиниката, усещах погледите на съседите – онези същите, които винаги знаят всичко, но никога не питат как си. Лекарката ме погледна уморено: „Това дете е под стрес. Има нужда от спокойствие и подкрепа.“

Как да ѝ дам спокойствие, когато вкъщи нищо не е наред? Петър не говореше с мен с дни, а когато го правеше, беше само за да се оплаче или да ме упрекне. Майка ми – баба Мария – идваше уж да помага, но само сипеше критики: „Ти си виновна! Разглезила си я! Ако беше по-строга, нямаше да е такава слаба.“

Вечерите се превръщаха в кошмар. Виктория се будеше с писъци, а аз я прегръщах и ѝ шепнех: „Всичко ще бъде наред.“ Но не вярвах в думите си.

Една сутрин, докато изнасях боклука, срещнах непозната жена на стълбището. Беше новодомка – госпожа Николова. Усмихна ми се топло: „Извинете, виждам ви често с дъщеря ви. Всичко наред ли е?“

Не знам защо, но избухнах в сълзи пред тази непозната. Разказах ѝ всичко – за болестта на Виктория, за Петър, за майка ми. Тя ме изслуша внимателно и каза: „Знам какво е да си сама срещу всички. Но има хора и места, където могат да ви помогнат.“ Даде ми телефон на психолог и настоя да го използвам.

Вкъщи Петър ме посрещна с ледено мълчание. Когато му казах, че ще водя Виктория на психолог, избухна: „Няма да правиш от детето луда! Това са глупости!“ Майка ми го подкрепи: „Едно време такива неща нямаше! Всички бяхме здрави!“

Но този път не отстъпих. Записах час и заведох Виктория при доктор Симеонова. Още след първите срещи видях промяна – детето започна да спи по-спокойно, усмивката ѝ се върна. Аз също започнах да ходя на консултации.

Петър стана още по-отчужден. Започна да се прибира късно, а когато беше вкъщи, гледаше телевизия или говореше по телефона с някаква „колежка“. Майка ми все по-рядко идваше – явно ѝ омръзна да ме упреква.

Една вечер Виктория ме попита: „Мамо, ти щастлива ли си?“ Не знаех какво да отговоря. Бях ли щастлива? Или просто оцелявах?

Минаха месеци. С Виктория станахме по-близки от всякога. Тя започна да рисува – картините ѝ бяха пълни с цветове и светлина. Аз намерих работа на половин ден в близката книжарница – за първи път от години имах свое пространство.

Един ден Петър събра багажа си и каза: „Отивам при майка си. Не мога повече.“ Не плаках. Не го молих да остане. Просто затворих вратата след него и прегърнах Виктория.

Сега сме само двете – аз и дъщеря ми. Понякога е трудно – парите не стигат, майка ми не се обажда често, а съседите още шушукат зад гърба ни. Но вече не се страхувам.

Понякога се питам: ако онази жена не ме беше спряла на стълбището, дали щях да намеря сили да променя живота ни? Колко още майки като мен живеят в сянката на семейните тайни и чакат някой да ги попита: „Всичко наред ли е?“