В сянката на сестринското съперничество: Когато децата плащат цената

– Пак ли ще се карате за това кой е по-добър? – гласът ми трепери, докато гледам как Мария и Елена се надвикват в хола ми. Виктор и Даниел, внуците ми, стоят в ъгъла и се споглеждат неловко. Вече съм уморена от този безкраен спор, който сякаш никога няма да приключи.

Мария винаги е била по-затворена, по-несигурна. Още от малка се бореше с уроците, с приятелствата, с всичко. Помня как плачеше заради двойка по математика в трети клас, а аз я прегръщах и ѝ повтарях, че не е краят на света. Елена, от своя страна, беше като слънце – лека, усмихната, всичко ѝ се отдаваше с лекота. Никога не съм ги сравнявала на глас, но усещах как Мария страда от това невидимо съревнование.

Сега, години по-късно, сякаш нищо не се е променило. Само че вече не са деца – вече са майки. И най-страшното е, че въвличат собствените си деца в тази битка.

– Виктор спечели олимпиадата по математика! – Мария изрича това с гордост, но в гласа ѝ има нещо остро, почти предизвикателно.
– А Даниел беше избран за капитан на футболния отбор – отвръща Елена с усмивка, която прикрива раздразнението ѝ.

Двамата момчета мълчат. Знам, че не искат да бъдат част от този спор. Виктор е тихо момче, обича книгите и шаха. Даниел е енергичен, винаги навън с приятели. Толкова са различни, колкото и майките им.

Понякога се питам къде сбърках. Дали не трябваше да говоря повече с Мария? Да ѝ дам повече увереност? Или може би трябваше да науча Елена на повече съчувствие? Сега вече е късно за това.

– Мамо, защо винаги защитаваш Елена? – Мария ме гледа с онзи поглед, който ме кара да се чувствам виновна за всичко.
– Не я защитавам – отвръщам тихо. – Просто искам да спрете да се карате. Това не води до нищо добро.

Но думите ми увисват във въздуха. Виждам как Виктор стиска зъби и свежда глава. Даниел пък гледа към прозореца, сякаш иска да избяга.

Вечерта, когато всички си тръгват, оставам сама в тишината на апартамента си в Люлин. Спомням си как двете момичета играеха на двора пред блока – Мария винаги следваше Елена, а тя често я отблъскваше с думите: „Остави ме на мира!“. Тогава ми се струваше дреболия. Сега виждам колко дълбоки са били тези рани.

На следващия ден Мария ми звъни разстроена.
– Виктор не иска да ходи повече на олимпиади – казва през сълзи. – Казва, че не му е интересно. Но знам, че просто не иска да се състезава с Даниел.

Сърцето ми се свива. Знам колко много значи това за нея. Но още повече ме боли за Виктор – той е само на дванайсет и вече носи тежестта на майчините амбиции.

– Може би трябва да го оставиш да избере сам – казвам внимателно.
– Лесно ти е да говориш! Ти винаги си била на страната на Елена! – гласът ѝ трепери от гняв и обида.

Затваря телефона. Оставам с усещането за безсилие. Как да помогна на децата си да излязат от този омагьосан кръг?

Седмица по-късно Елена идва на гости сама.
– Мамо, мислиш ли, че аз съм виновна за това? – пита ме тихо.
– Не знам кой е виновен – въздъхвам. – Но знам, че ако не спрем сега, ще загубим нещо много по-важно от всяка победа или отличие.

Тя ме прегръща. За първи път от години усещам близост между нас. Но знам, че това няма да е достатъчно.

В неделя каня всички на обяд. Масата е пълна с традиционни ястия – мусака, шопска салата, баница. Опитвам се да създам уют, но напрежението виси във въздуха като тежък облак.

– Виктор, какво обичаш най-много да правиш? – питам го нарочно пред всички.
Той ме поглежда плахо:
– Да рисувам…
Мария изглежда изненадана:
– Но ти си толкова добър по математика!
Виктор свива рамене:
– Не искам да съм най-добрият… Просто искам да ми е приятно.

Настъпва тишина. За първи път някой казва истината на глас.

Даниел се усмихва:
– Аз пък обичам да играя шах с Виктор. Той винаги ме побеждава!

Всички се засмиват. За миг напрежението изчезва.

Може би има надежда… Може би ако започнем да слушаме децата си повече и амбициите си по-малко…

Понякога се чудя: дали някога ще успеем да излезем от сянката на старите си рани? Или ще обречем и следващото поколение да носи нашите битки?

Какво мислите вие? Може ли едно семейство да се излекува от миналото си или белезите остават завинаги?