В сянката на свекървата: Борбата на едно българско семейство за оцеляване

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър трепереше, а ръцете му стискаха ръба на масата така, че кокалчетата му побеляха. Свекърва ми, леля Станка, седеше срещу него с изправен гръб и стиснати устни. Аз стоях между тях, усещайки как въздухът в малката ни кухня става все по-гъст и тежък.

– Какво значи това, Петре? – попита тя с гласа си, който можеше да разреже стъкло. – След всичко, което съм направила за вас?

Петър въздъхна дълбоко. Погледна ме за миг, сякаш търсеше подкрепа, а после се обърна към майка си:

– Мамо, нямаме повече възможност да ти помагаме. Сметките ни задушават, децата растат, а заплатите не стигат. Не можем да ти пращаме пари всеки месец.

Станка изсумтя и се обърна към мен:

– Значи ти си го навила на това? Ти ли искаш да ме изхвърлите като куче?

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да й дам това удовлетворение. Не беше истина – аз винаги съм настоявала да й помагаме, дори когато нямахме за нас самите. Но вече не можехме.

– Не е така, лельо Станке – казах тихо. – Просто… просто не можем повече.

Тя се изсмя горчиво:

– Когато ви трябваше помощ за апартамента, кой ви даде заем? Кой гледаше децата, когато Мария беше болна? Сега ли ми се отплащате?

Петър стана рязко от стола си:

– Мамо! Не е въпрос на благодарност. Просто сме стигнали до ръба.

Тя млъкна и впери поглед в прозореца. В този момент осъзнах колко е самотна. Мъжът й почина преди години, братът на Петър живее в Германия и рядко се обажда. Ние бяхме всичко за нея – и тя за нас беше бреме, което вече не можехме да носим.

След този разговор в къщата ни настъпи ледена тишина. Петър беше мрачен и раздразнителен, децата усещаха напрежението и се караха за най-малкото. Аз се чувствах виновна – сякаш аз бях причината майка му да страда.

Вечерта седнах до Петър на дивана. Той гледаше в една точка.

– Добре ли си? – попитах го.

– Не знам – отвърна той. – Чувствам се като предател.

Прегърнах го. Знаех какво е да носиш вина за нещо, което не зависи от теб.

На следващия ден Станка не ни потърси. Децата питаха къде е баба им. Казах им, че е заета. Вечерта тя ми звънна:

– Мария, ще дойдеш ли утре да ми помогнеш с пазаруването?

Гласът й беше студен като зимен вятър.

– Разбира се – казах аз. – Ще мина след работа.

Когато пристигнах, тя ме посрещна с мълчание. В магазина мълчахме и двете. На връщане тя спря пред входа:

– Знаеш ли какво е да си сама? Да гледаш как всичко около теб се руши?

Погледнах я в очите:

– Знам какво е да се страхуваш за утрешния ден. Да броиш стотинките за хляб и мляко.

Тя въздъхна:

– Мислех, че ще сте ми опора на старини…

– Опитваме се – прошепнах аз. – Но вече не можем така.

Тя кимна и влезе без да каже повече нищо.

Вкъщи Петър ме чакаше буден:

– Как мина?

– Трудно – отвърнах. – Мисля, че ме мрази.

Той ме прегърна:

– Не те мрази. Просто не знае как да приеме промяната.

Дните минаваха тежко. Сметките се трупаха, децата боледуваха, а работата ми в шивашкия цех ставаше все по-несигурна. Петър работеше извънредно като шофьор на камион, но парите пак не стигаха.

Една вечер чух как дъщеря ми Виктория шепне на брат си:

– Мама плаче всяка вечер…

Сърцето ми се сви. Не исках децата да растат със страх и вина.

На следващия ден реших да говоря със Станка открито. Отидох при нея с торба храна и седнах до нея на дивана.

– Лельо Станке, знам, че ти е трудно. И на нас ни е трудно. Но ако продължаваме така, ще се разпаднем всички.

Тя ме погледна дълго:

– Мислиш ли, че не виждам? Че не усещам как тежа? Но какво да правя? Пенсията ми стига само за лекарства…

Прегърнах я за първи път от години:

– Ще намерим начин. Но трябва да сме заедно, а не един срещу друг.

Тя заплака тихо на рамото ми.

От този ден започнахме да говорим повече – за миналото, за страховете си, за бъдещето на децата. Не беше лесно – често пак избухвахме в спорове за пари или обиди от миналото. Но вече не бяхме врагове.

Понякога се чудя дали някога ще бъда достатъчно добра в очите й. Дали ще спре да ме обвинява за всичко лошо? Или просто такава е съдбата на снаха в България?

А вие как мислите – може ли едно семейство да оцелее без взаимно разбиране? Или сме обречени да се борим един срещу друг до края?