Валентина вече не е същата: Когато любовта към себе си разтърсва семейството

— Валентина, ти ли си? — гласът ми прозвуча по-силно, отколкото исках, когато я видях да се върти пред огледалото в коридора. Беше облечена в прилепнал спортен клин и къс топ, лицето ѝ сияеше от грим, а косата ѝ беше прибрана в стегната конска опашка. Не приличаше на жената, която познавах — онази, която до скоро се разхождаше по пижама до обяд и се оплакваше от умората.

— О, здравей! — усмихна ми се Валентина, но в очите ѝ проблесна нещо ново — увереност или може би предизвикателство. — Извинявай, тръгвам за фитнеса. Ще се видим след час-два.

— Фитнеса? — повторих глупаво. — Ти?

— Да, започнах да ходя всяка сутрин. И вечер понякога. Помага ми да се чувствам жива. — Гласът ѝ беше твърд, почти защитен.

Децата тичаха около нас, а Стефан се появи от кухнята с телефон в ръка, изглеждаше уморен и разсеян.

— Здрасти — каза ми той и се обърна към Валентина. — Ще вземеш ли хляб на връщане?

— Ще видя — отвърна тя и вече беше на вратата.

Останахме сами със Стефан. Той въздъхна тежко и се отпусна на дивана.

— Не знам какво ѝ става — промърмори той. — От няколко месеца е друга. Все излиза, все нещо си купува… Аз работя до късно, а тя… сякаш не ме забелязва вече.

Погледнах го внимателно. В очите му имаше болка и объркване.

— Говорил ли си с нея? — попитах тихо.

— Опитах. Казва, че има нужда от промяна. Че се е загубила покрай децата и домакинството. Но аз… аз се чувствам излишен.

В този момент вратата се хлопна и Валентина изчезна по стълбите. Децата се скараха за играчка, а Стефан ги смъмри разсеяно.

Вечерта седяхме всички на масата. Валентина беше мълчалива, гледаше телефона си и отговаряше едносрично на въпросите на Стефан. Децата усещаха напрежението и се държаха необичайно тихо.

— Мамо, защо вече не играеш с нас? — попита малката Мария.

Валентина я погледна за миг, после въздъхна:

— Мила, мама има нужда от малко време за себе си. Но ще наваксаме през уикенда, обещавам.

Стефан стисна устни и остави вилицата си на масата.

— Вале, какво става с нас? — попита той тихо. — Кога за последно вечеряхме заедно без телефони? Кога се смяхме?

Валентина го изгледа студено:

— Не знам. Може би когато ти не работеше до полунощ всеки ден.

Мълчанието между тях беше тежко като олово. Аз се почувствах като натрапник в собствения им дом.

След вечерята Валентина излезе на терасата с чаша вино. Присъединих се към нея.

— Вале… всичко наред ли е? — попитах внимателно.

Тя се усмихна горчиво:

— Знам как изглежда отстрани. Но толкова години живях само за другите — за децата, за Стефан, за родителите му… Забравих коя съм. Сега искам да си върна себе си. Да се харесвам като се погледна в огледалото. Да усещам пулса си, да дишам истински.

— А Стефан? Децата?

— Те ще свикнат. Или ще ме разберат… или няма. Не мога повече да бъда невидима.

В този момент телефонът ѝ изписука. Погледнах я въпросително.

— Приятелка от фитнеса — каза тя бързо и прибра телефона в джоба си.

Съмнението ме загложди. Дали наистина беше само приятелка? Или имаше някой друг? Стефан също го усещаше — виждах го по начина, по който я наблюдаваше тайно през прозореца.

Седмиците минаваха, а Валентина ставаше все по-красива и все по-далечна. Стефан започна да закъснява още повече от работа, а децата все по-често питаха къде е мама.

Една вечер чух как Стефан повишава тон:

— Вале! Не мога повече така! Ако има някой друг, кажи ми! Не ме мъчи!

Валентина избухна:

— Не става дума за друг! Става дума за мен! За първи път от години се чувствам жива! Не ме карай да се връщам там, където бях смачкана!

Сълзите ѝ потекоха по грима като черни рекички.

Стефан падна на колене пред нея:

— Обичам те… Не знам как да те върна…

Тя го погали по косата:

— Може би трябва да ме пуснеш…

Тази нощ спах неспокойно. На сутринта Валентина вече беше излязла рано за фитнеса. Стефан седеше сам на масата с глава в ръцете си.

— Какво ще правиш? — попитах го тихо.

Той поклати глава:

— Не знам… Може би трябваше да я забележа по-рано…

Гледах през прозореца как слънцето огряваше празната улица. В този дом любовта беше останала някъде между пижамите и грима, между умората и новото начало.

Сега си мисля: Кога една жена има право да избере себе си пред семейството? И може ли бракът да оцелее след такава буря?