Върни ми дома, сине – Историята на една изгубена сигурност

– Мамо, не разбираш ли? Просто ни трябва повече място. Ти си сама, а ние с Мария и децата се тъпчем в двустаен. – Гласът на Габриел трепереше от напрежение, а аз стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя.

Седяхме един срещу друг в хола ми – моят хол, който помнеше първите му стъпки, първите му думи, дори първия му гняв. Сега този същият хол беше бойното поле на нашата тиха война. Погледнах към снимката на покойния ми съпруг, Димитър, на шкафа. Ако беше тук, щеше ли да ме разбере? Или щеше да застане на страната на Габриел?

– Габриеле, това е моят дом. Тук съм прекарала целия си живот. Не мога просто така да го дам… – Гласът ми се пречупи.

– Не ти казвам да го напускаш веднага! Просто ще го прехвърлиш на мое име. Ще останеш тук, докато искаш. Но ако не го направиш сега, после може да стане по-сложно… – Той замълча и впери поглед в пода.

В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Дали това беше любовта ми към него или доверието? Или може би и двете?

Вечерта не можах да заспя. Чувах как старият часовник тиктака в тъмното и си спомнях как преди години Габриел обещаваше никога да не ме остави сама. А сега? Сега искаше дома ми. Не за да ме изгони – поне така казваше – а за да осигури бъдеще на своето семейство. Но защо трябваше аз да платя тази цена?

На следващия ден дойде Мария, снаха ми. Донесе баница и усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

– Илона, знам, че ти е трудно… Но ние наистина имаме нужда от повече пространство. Децата растат, а жилищата са скъпи…

– Знам, Мария. Но аз… аз не мога просто така да се откажа от всичко.

Тя въздъхна и остави баницата на масата.

– Помисли си, моля те. Не искаме да те притискаме.

Но вече се чувствах притисната. Като че ли стените се приближаваха към мен всеки път, когато някой от тях влезеше в стаята.

Съседката ми Пенка ме спря пред входа няколко дни по-късно.

– Илона, чух… Габриел пак ли ти говори за апартамента?

Погледнах я уморено.

– Да… Не знам какво да правя.

– Внимавай, мила. Знам истории – хората прехвърлят жилищата си на децата и после ги гонят като кучета. Не казвам, че твоят син е такъв… ама знаеш ли човек?

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Не исках да вярвам, че Габриел би направил нещо такова. Но и не можех да игнорирам страха си.

Седнах вечерта до прозореца и гледах светлините на София. Спомних си как с Димитър купихме този апартамент през 1978-ма – с кредит от държавата и помощ от родителите му. Как боядисвахме стените сами, как Габриел рисуваше по тапетите с флумастери…

Телефонът иззвъня. Беше дъщеря ми Виктория от Варна.

– Мамо, чух какво става. Не подписвай нищо! Ако трябва, ще дойда веднага.

– Не знам какво да правя, Вики…

– Ти си важна! Домът ти е важен! Ако Габриел те обича, ще разбере.

Но дали щеше?

Следващата седмица Габриел дойде отново. Този път беше по-настоятелен.

– Мамо, не мога повече да чакам! Имаме нужда от решение. Ако не ми прехвърлиш апартамента, ще трябва да търсим другаде…

– И защо това е мой проблем? – изтървах аз без да искам.

Той ме изгледа така, сякаш съм го ударила.

– Защото си ми майка! Защото винаги си казвала, че семейството е най-важно!

– А моето семейство? Аз? Аз не съм ли част от това семейство?

Гласът ми се разтрепери от гняв и болка. За първи път в живота си се почувствах предадена от собствения си син.

Той стана рязко и тръшна вратата след себе си.

Останах сама в тишината. Сълзите ми капеха по снимката на Димитър.

Минаха дни. Никой не звънеше. Никой не идваше. Само Пенка почука веднъж с домашна супа и мълчаливо ме прегърна.

Една сутрин получих писмо – нотариално покана за среща при нотариус. Габриел беше решил вместо мен.

Сърцето ми се сви. Отидох при адвокат – стар приятел на Димитър.

– Илона, ако подпишеш, губиш всичко. Можеш да останеш без дом за един ден…

Върнах се вкъщи и седнах до прозореца. София беше същата – шумна, прашна, но за мен вече чужда.

На следващия ден Виктория дойде от Варна. Прегърна ме силно.

– Мамо, няма да те оставя! Ще се борим заедно!

Гледах я през сълзи и се чудех: Кога семейството се превръща във враг? Кога любовта към децата ни започва да ни унищожава?

Ако бяхте на мое място – бихте ли рискували всичко заради децата си? Или бихте защитили дома си до край?