„Върни роклята – така или иначе няма да ти стане“: Тъщата, интригите и чуждото семейство

– Върни роклята, Мария! – гласът на свекърва ми, госпожа Пенева, проряза въздуха като нож. – Така или иначе няма да ти стане, виж се каква си станала!
Стоях в средата на хола, с роклята, която си бях купила за годишнината ни с Петър. Пръстите ми трепереха по плата, а бузите ми горяха от срам. Петър стоеше до прозореца и мълчеше, вперил поглед в двора.
– Мамо, моля те… – прошепна той, но тя го прекъсна с рязко движение на ръката.
– Не се меси! Аз казвам истината. Ако не я чуе от мен, кой ще ѝ я каже? Ти ли ще ѝ кажеш, че е напълняла? Че не се грижи за себе си? Че домът ви прилича на склад?
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удоволствие. В този момент осъзнах колко съм сама в собствения си дом.

Свекърва ми дойде неочаквано преди три дни. Беше петък вечер, когато звънна на вратата с две чанти и категоричното изявление: „Ще остана малко, да ви помогна.“ Оттогава всичко се промени. Всяка сутрин започваше с критика – към закуската, към дрехите ми, към начина, по който говоря с Петър. „Едно време жените знаеха как да държат мъжете си“, повтаряше тя. „Ти само мрънкаш и се оплакваш.“

Петър се опитваше да балансира между нас, но все по-често избираше да замълчи. Вечерите ни станаха ледени. Седяхме на масата тримата, а между нас се стелеше мълчание, по-гъсто от зимна мъгла над Перник.

В неделя сутринта свекърва ми реши да подреди гардероба ми. Без да ме пита, извади дрехите ми и започна да ги сортира на купчини.
– Това е старо… Това е грозно… Това никога не ти е стояло добре…
– Моля те, остави ги – опитах се да я спра.
– Аз само ти помагам! – отвърна тя и хвърли една от любимите ми блузи в торбата за дарения.

В този момент в мен нещо се прекърши. Не беше само заради дрехите. Беше заради всички онези малки рани, които тя ми нанасяше ден след ден – с думи, с погледи, с пренебрежение. Беше заради това, че Петър не ме защитаваше.

Седнах на леглото и си спомних първата ни среща с него – как ме гледаше с обожание, как обещаваше да ме пази от всичко. Кога се промени всичко? Кога позволих на друг човек да диктува живота ни?

Вечерта реших да говоря с Петър. Седнах до него на дивана и прошепнах:
– Не мога повече така. Чувствам се чужда в собствения си дом.
Той въздъхна тежко:
– Знам… Просто… Мама е трудна. Иска най-доброто за мен.
– А за мен? – попитах тихо.
Той замълча.

На следващия ден свекърва ми организира семейна вечеря. Покани брат му Георги и жена му Силвия. Още с влизането Силвия ме погледна със съчувствие:
– Дръж се, Мария. Знам какво е…
Докато всички седяха около масата, госпожа Пенева започна да разказва истории от детството на Петър – как бил най-добрият ученик, как никога не закъснявал, как винаги слушал майка си.
– А сега… – погледна ме изпитателно – …не знам какво става с него.
Петър наведе глава. Георги смени темата, но напрежението остана във въздуха.

След вечерята Силвия ме дръпна настрани:
– Не си сама. И аз минах през това. Свекървата ни винаги е искала да контролира всичко. Но ако не поставиш граници сега, ще страдаш цял живот.
Думите ѝ ме разтърсиха. През нощта не можах да заспя. В главата ми кънтяха думите на свекърва ми: „Върни роклята – така или иначе няма да ти стане.“

На сутринта събрах смелост и влязох в кухнята.
– Госпожо Пенева, трябва да поговорим.
Тя ме изгледа изненадано:
– Какво има?
– Това е моят дом. Моля ви да уважавате мен и решенията ми. Ако искате да останете при нас, ще трябва да спазвате нашите правила.
Тя се изсмя:
– Ти ли ще ми казваш какво да правя?
– Да – отвърнах твърдо. – Защото тук съм домакинята.
Петър влезе в кухнята точно в този момент и чу разговора ни. Погледна майка си и каза:
– Мамо, Мария е права. Това е нашият дом.
Свекърва ми пребледня, но не каза нищо повече.

Седмица по-късно тя си тръгна без много думи. Вратата хлопна тихо зад гърба ѝ, а аз почувствах облекчение и тъга едновременно. Знаех, че тази битка е само началото. Семейните рани зарастват бавно.

Сега стоя пред огледалото с онази рокля в ръце и се питам: Дали някога ще мога истински да простя? Или белезите от думите остават завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?