„Вече нямаш майка“ – викът, който промени всичко

„Мамо, ти си най-добрата на света. Ще направя всичко, за да те виждам усмихната.“

Сълзите ми се стичаха по бузите, докато Петър ме прегръщаше силно. Беше обикновена неделна вечеря, но думите му ме стоплиха така, както само майчиното сърце може да усети. Не подозирах, че точно тази вечер ще промени живота ми завинаги.

„Петре, пак ли ще ѝ угаждаш?“, изсъска тихо до мен снаха ми – Даниела, докато слагах салатата на масата. Усетих как напрежението се сгъстява във въздуха. Погледнах я – очите ѝ бяха студени, почти враждебни. „Майка ти не е центърът на света!“, прошепна тя, но достатъчно силно, за да чуя.

Петър не забеляза нищо. Той винаги беше моето момче – добър, грижовен, но и малко наивен. След като се ожени за Даниела, нещата се промениха. Все по-рядко идваше сам, а когато идваше с нея, атмосферата беше напрегната. Но тази вечер… тази вечер всичко избухна.

„Мария, може ли да поговорим?“, каза Даниела след десерта. Гласът ѝ беше леден. Излязохме на терасата. „Не мога повече така! Всеки път, когато сме тук, се чувствам като гост в собствения си живот! Ти контролираш всичко – от това какво ще ядем до това как ще възпитаваме децата! Петър е твой син, но вече е мой съпруг! Разбери го най-накрая!“

Почувствах се като ударена. „Даниела, никога не съм искала да ви преча… Просто искам да помагам.“

Тя се засмя горчиво: „Помагаш? Или просто не можеш да пуснеш сина си?“

В този момент Петър излезе на терасата. „Какво става тук?“

„Петре, кажи ѝ!“, обърна се към него Даниела. „Кажи ѝ, че вече сме семейство и тя трябва да се отдръпне!“

Петър ме погледна объркано. „Мамо… знаеш колко те обичам. Но и Даниела е права – понякога прекаляваш.“

Сякаш земята под краката ми се разтвори. „Аз… само исках да ви помогна…“

Даниела ме прекъсна: „Вече нямаш майка!“, извика тя към Петър. „Или тя, или аз!“

В този момент чух как нещо вътре в мен се чупи. Сълзите ми потекоха неудържимо. Петър стоеше между нас – разкъсан, безсилен.

На следващия ден не дойдоха. Не се обадиха. В апартамента ми беше тихо като никога досега. Седях на кухненската маса и гледах снимките по стената – първата му стъпка, първият учебен ден, абитуриентската вечер… Всичко това – изтрито с едно изречение.

Дните минаваха бавно. Съседката ми Цветана ме видя на стълбите и попита:
– Мария, как си? Не съм виждала Петър отдавна.
– Добре съм… просто е зает – излъгах.
Но истината беше друга – бях сама. За първи път в живота си се чувствах излишна.

Една вечер телефонът звънна. Беше Петър.
– Мамо… може ли да дойда?
– Разбира се, сине!

Вратата се отвори и той влезе – уморен, с тъмни кръгове под очите.
– Мамо… не знам какво да правя. Даниела настоява да не те виждам повече.
– А ти какво искаш?
– Искам да сме семейство… всички заедно.
– Но тя не може да приеме това.

Погалих го по косата – както когато беше малък.
– Сине, любовта не е битка. Но понякога трябва да избереш кое е по-важно – мирът или истината.

Той ме прегърна силно.
– Мамо, прости ми…
– Няма за какво да ти прощавам. Аз винаги ще съм тук за теб.

След този разговор Петър започна да идва тайно. Виждахме се по кафенета или в парка. Не искаше Даниела да разбере. Чувствах се като престъпник в собствения си живот.

Един ден получих съобщение от Даниела:
„Остави ни на мира! Ти си виновна за всичко!“

Седях дълго пред телефона, без да знам какво да отговоря. Вината ме разяждаше отвътре. Може би наистина прекалих? Може би трябваше по-рано да се отдръпна?

Минаха месеци. Петър стана все по-отдалечен. Рядко ми пишеше. Внуците ми растяха без мен.

Веднъж го видях случайно на пазара с Даниела и децата. Погледнахме се за миг – очите му бяха пълни със сълзи.

Сега седя сама в тишината и се питам: Кога една майка трябва да спре да бъде майка? Има ли граница между любовта и намесата? Или просто така е писано – децата порастват и тръгват по свой път?

Кажете ми вие: Къде сбърках? Има ли прошка за една майка, която просто е обичала твърде много?