Вечерите, които промениха всичко: Историята на една майка, син и новата снаха

– Пак ли ще идват? – промърморих си под носа, докато рязах лука за мусаката. Часът беше шест и половина, а вратата на апартамента вече потропваше нервно. Сърцето ми се сви – знаех, че това са Димитър и Елица. Откакто се ожениха преди два месеца, почти всяка вечер идваха на вечеря. Не че не обичам сина си, но честно казано, не бях готова за тази нова рутина.

– Здравей, мамо! – Димитър влезе с широка усмивка, а след него Елица – винаги с някоя нова кутия био чай или странен пакет киноа. – Донесохме ти нещо! – каза тя и ми подаде буркан с домашно фъстъчено масло.

– Благодаря, Елице – отвърнах сухо, като се опитах да прикрия раздразнението си. В нашето семейство никога не сме купували в насипно или био. Всичко беше просто – хляб от фурната, картофи от пазара, сирене от мандрата. А сега кухнята ми приличаше на малък био магазин.

– Мамо, ще ти помогна с масата – предложи Димитър, но аз вече бях подредила всичко. Той ме погледна с онзи поглед, който помня от детството му – когато искаше да ми каже нещо важно, но не знаеше как.

– Елице, как мина денят ти? – попитах, опитвайки се да бъда учтива.

– О, чудесно! В офиса имахме уъркшоп за емоционална интелигентност. Говорихме за това как да изразяваме чувствата си по-здравословно… – започна тя ентусиазирано.

Погледнах я скришом – млада, красива, уверена. Толкова различна от мен на нейната възраст. Аз тогава вече имах дете и се борех със сметките и готвенето. Не знаех какво е уъркшоп или емоционална интелигентност. Знаех само как да оцелея.

– Мамо, Елица предложи утре да направим вечеря заедно – каза Димитър.

– Какво значи „заедно“? – попитах подозрително.

– Ами… аз ще режа зеленчуците, ти ще готвиш, а Елица ще ни покаже нова рецепта за салата.

Почувствах се излишна в собствения си дом. Какво стана с нашите традиции? С мусаката, която всички обичаха? Със скромната салата от домати и краставици?

Вечерята мина в напрежение. Елица разказваше истории за пътуванията си до Гърция и Италия, а аз слушах с половин ухо. Димитър се опитваше да разведри обстановката:

– Мамо, помниш ли как ме учеше да правя баница? Елица много иска да опита твоята рецепта.

– Ще видим – казах кратко.

След като си тръгнаха, седнах на кухненската маса и се разплаках. Чувствах се като чужденец в собствения си живот. Сякаш всичко познато се изплъзваше между пръстите ми.

На следващата вечер те пак дойдоха. Този път донесоха цветя и шоколад. Елица настоя да ми помогне в кухнята:

– Може ли да нарежа лука?

– Ако искаш – отвърнах неохотно.

Докато работехме рамо до рамо, тя започна да ми разказва за своето детство в Пловдив – за баба ѝ, която я учила да меси козунак, за майка ѝ, която винаги пеела докато готви. За първи път я видях не като „модерната снаха“, а като момиче със свои спомени и болки.

– Понякога ми липсва мама ужасно много – прошепна тя. – Затова обичам да съм тук с вас.

Погледнах я изненадано. Никога не бях мислила за това. Може би тя също търсеше семейство тук, при нас.

С времето започнах да се отпускам. Започнахме да готвим заедно – понякога по моя рецепта, понякога по нейна. Димитър беше щастлив. Вечерите ни станаха по-шумни, по-смешни. Говорехме за всичко – за работа, за приятели, за мечти.

Една вечер Елица донесе стара снимка на майка си и я сложи до нашите семейни снимки на шкафа.

– Може ли да я оставя тук? – попита тихо.

– Разбира се – казах и този път го мислех наистина.

Седмица по-късно аз самата ѝ предложих да направим баница заедно. Тя беше толкова щастлива! Смяхме се, докато тестото полепваше по ръцете ни. Димитър ни снима с телефона си и после качи снимката във Facebook: „Двете ми любими жени“.

В един момент осъзнах нещо важно – семейството не е само традиция или рецепти. Семейството е това, което създаваме всеки ден с любов и прошка.

Сега чакам вечерите с нетърпение. Понякога дори аз предлагам нови рецепти или купувам био продукти от пазара. Научих се да приемам различното и да обичам още повече своето семейство.

Понякога си мисля: Колко често затваряме сърцето си от страх да не изгубим миналото? А всъщност можем да спечелим толкова много… Какво мислите вие?