„Винаги казвах, че не искам грижи на старини“: Сега седя сама и мечтая някой да почука на вратата

– Не искам да ставам в тежест на никого! – изкрещях през сълзи на дъщеря ми Мария, когато преди пет години настояваше да се преместя при нея в София. – Мамо, моля те, тук ще ти е по-лесно, няма да си сама! – гласът ѝ трепереше, но аз бях непреклонна. – Цял живот съм се оправяла сама, и сега ще се оправя!

Сега седя сама в малката кухня на къщата в село Долно Камарци. Чаят ми изстива, а часовникът тиктака така силно, че ми се струва, че ще ме оглуши. Навън е февруари, студено е, а аз не съм виждала човек от три дни. Само котката Мая се върти около краката ми и мърка. Понякога си мисля, че тя е единственото живо същество, което ме помни.

Преди години бях като машина. Ставала съм в пет сутринта – закуска за децата, изпращах ги на училище, после с автобуса до работата в шивашкия цех в Ихтиман. Следобед пазаруване, готвене, пране, чистене. Мъжът ми Иван беше добър човек, но рядко се задържаше вкъщи – работеше като шофьор на камион и често го нямаше по седмица-две. Всичко беше на моите плещи. Но не се оплаквах. Гордеех се със себе си. Казвах си: „Щом мога сама, значи съм силна.“

Когато Иван почина от инфаркт преди десет години, не позволих на никого да ми помага. Мария и синът ми Георги настояваха да останат при мен за известно време. – Не! – отсичах. – Вие си имате свои семейства! Аз ще се оправя.

Георги замина за Германия преди осем години. „Ще работя там няколко години, ще спестя пари и ще се върна“, обеща ми. Още го чакам. Пише ми по Вайбър веднъж месечно: „Мамо, добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?“ Какво да му кажа? Че вечер плача от самота? Че понякога забравям защо съм станала от леглото? Че ръцете ми треперят от артрит и едва държа чашата с чай?

Мария е учителка в София. Има две деца – моите внучета Петър и Яна. Виждам ги по празници, понякога по Великден или Коледа. Последния път, когато бяха тук, Яна ме попита:
– Бабо, защо живееш сама? Не ти ли е скучно?
– Не ми е скучно – излъгах. – Имам си градината, книгите…
Но истината е друга. Градината отдавна е буренясала, а книгите вече не мога да чета без очила.

Преди месец паднах в банята. Лежах на студения плочник повече от час, докато успея да се изправя. Тогава за първи път се изплаших истински. Помислих си: „Ами ако не можех да стана? Кой щеше да ме намери?“ След това дни наред не казах на никого. Срам ме беше.

Съседката Пенка идва понякога да ми донесе хляб или яйца. Тя е на 80 и едва ходи с бастуна си.
– Ех, Цвето – въздиша тя, – едно време селото беше пълно с хора… Сега само ние останахме.
– Така е – кимам.
Понякога си мисля дали не сбърках някъде. Дали гордостта ми не ме остави сама? Дали ако бях приела помощта на децата си навреме, сега щях да чувам повече гласове вкъщи?

Една вечер телефонът звънна. Беше Георги.
– Мамо… Мисля да дойда през лятото за малко.
– Ще те чакам – казах тихо.
– Мамо… Не искаш ли да дойдеш при мен? Тук има хубав дом за възрастни хора, близо до нас…
– Не! – прекъснах го рязко. После замълчахме дълго.

След като затворих телефона, плаках дълго. Защо толкова ме е страх да приема помощ? Защо вярвам, че ако поискам подкрепа, ще изгубя себе си?

Всяка сутрин ставам и чакам някой да почука на вратата. Понякога чувам стъпки по улицата и сърцето ми подскача. Но никой не идва.

Веднъж седмично идва социалната работничка Даниела от общината.
– Как сте днес, госпожо Цветанова?
– Добре съм – отвръщам автоматично.
Тя ми носи лекарства и малко храна.
– Ако имате нужда от нещо…
– Благодаря ти, Даниела.
Но никога не я моля за нищо повече.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам как лампите по улицата една по една угасват. Спомням си как преди години тук беше шумно – деца тичаха по двора, Иван пееше стари градски песни… Сега тишината е толкова плътна, че понякога ми се струва, че ще ме задуши.

Знам, че има много като мен – жени и мъже по селата и градовете на България, които са били силни цял живот и сега се страхуват да поискат помощ. А може би най-голямата сила е да признаеш слабостта си?

Днес пак казвам: „Не искам грижи на старини.“ Но вече не съм сигурна дали това е истина или просто навик от миналото.

Кажете ми… Вие бихте ли приели помощта на близките си или бихте останали горди и сами? Кое е по-важно – независимостта или топлината на човешкото присъствие?