Вратата, която не затворих

Звънецът иззвъня остро, сякаш разряза тишината на панелката ни в Люлин. Сърцето ми се сви, а ръцете ми трепереха, докато броях стъпките до вратата – една, две, три… Сякаш всяка крачка беше удар по раната, която той ми остави преди година. Отворих и го видях – същият стар кожен шлифер, но сега изглеждаше като чужд на тялото му. Очите му бяха уморени, а под тях се бяха появили сенки, които не помнех.

– Здравей, Мария – гласът му беше дрезгав, почти шепот.

– Какво правиш тук, Петре? – думите излетяха от устата ми по-остри, отколкото исках.

Той стоеше неловко на прага, сякаш се страхуваше да прекрачи. В ръката си държеше букет карамфили – евтини, от пазара. Помислих си: „Дали тя ги е харесвала? Или са остатък от някаква евтина вина?“

– Може ли… да поговорим? – попита той и погледна надолу.

В този момент времето се разтегли. Спомних си как преди година си тръгна без дума, само с един куфар и съобщение: „Не ме търси.“ После мълчание. Мама идваше всеки ден да ме види, съседките шушукаха по етажите, а аз се борех със срама и гнева си. Дъщеря ни Ива плачеше нощем и ме питаше кога татко ще се върне. Аз й лъжех: „Скоро.“

– Мария… – Петър пристъпи напред. – Сгреших. Моля те, дай ми още един шанс.

– След всичко? След като ме остави сама с детето и кредитите? – гласът ми трепереше.

Той въздъхна тежко и се подпря на касата.

– Не знаех какво правя. Мислех, че съм влюбен… Но тя не беше ти. Никога няма да бъде.

В този момент Ива изтича от стаята си. Очите й светнаха, когато видя баща си.

– Тате! – извика тя и се хвърли към него.

Петър я прегърна силно и за миг видях онова семейство, което някога бяхме. Но после спомените ме заляха – безсънните нощи, празните погледи в огледалото, унижението пред родителите ми.

– Трябва да поговорим насаме – казах тихо.

Ива се прибра в стаята си с обещание за сладолед по-късно. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята. Петър остави карамфилите до мен.

– Знам, че не мога да върна времето назад – започна той. – Но разбрах колко съм бил глупав. Тя… беше само бягство от проблемите ни. Не съм щастлив без теб и Ива.

– А аз? Аз какво да правя с болката? Срамът? Как да ти вярвам пак? – очите ми се напълниха със сълзи.

Той замълча дълго.

– Не знам… Мога само да ти покажа, че съжалявам. Да бъда тук всеки ден, ако ме пуснеш.

В този момент телефонът ми иззвъня – майка ми. Знаех защо звъни: всеки ден по това време проверяваше дали съм добре. Не вдигнах.

– Мама никога няма да ти прости – казах тихо.

– Не я виня. Но ти… ти можеш ли?

В главата ми се блъскаха мисли: „Ще ме предаде ли пак? Ще мога ли някога да му вярвам? А Ива заслужава ли да расте без баща?“

Петър се изправи и коленичи до мен.

– Мария, обичам те. Моля те…

Сълзите ми потекоха свободно. Спомних си първата ни среща в Борисовата градина, първата целувка на спирката пред НДК, как заедно боядисвахме стените на тази кухня…

– Не знам дали мога да ти простя сега – прошепнах. – Но мога да опитам… заради Ива. Само ако докажеш, че си заслужаваш втория шанс.

Той кимна с благодарност и очите му се напълниха със сълзи.

Вечерта легнах сама в леглото ни и гледах тавана. В главата ми ехтяха думите на мама: „Който веднъж е изневерил, пак ще го направи.“ Но после си спомних усмивката на Ива днес…

Сутринта изпратих Петър до вратата. Този път той не поиска ключа си обратно. Само ме прегърна дълго и каза:

– Ще се боря за вас.

Останах сама в коридора, с карамфилите в ръка и хиляди въпроси в сърцето си. Дали любовта може да победи предателството? Или някои врати трябва да останат завинаги затворени?