„Време е да пораснеш, Мария“ – История за изгубените мечти и границите в семейството

– Мария, време е да пораснеш! – гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, прониза въздуха като остър нож. Стоях в средата на хола, а тя държеше в ръцете си кутията с моите стари фигурки от „Мечо Пух“, които пазех още от дете. Сърцето ми се сви. – Това са само боклуци, които заемат място. Вече си омъжена жена, не дете! – продължи тя, без да ми даде шанс да отговоря.

Преди да се омъжа за Петър, отношенията ми със свекърва ми бяха почти идилични. Тя ме посрещаше с топла баница и усмивка, разказваше ми истории от младостта си и ме наричаше „дъще“. Но след сватбата нещо се промени. Започна да идва все по-често у дома ни, уж да помага, но всъщност да следи всяко мое действие – как готвя, как чистя, как говоря с Петър.

Колекцията ми беше моето убежище. Всяка фигурка имаше история – първата ми беше подарък от баща ми, когато бях на шест. След развода на родителите ми тези малки съкровища станаха моят начин да се справям с тъгата. Когато се преместих при Петър, ги подредих грижливо на рафта в спалнята ни. Той винаги казваше: „Това си ти, Мария – истинска, мечтателка.“

Но за свекърва ми това беше слабост. Един ден се прибрах по-рано от работа и я заварих да рови из шкафа ми. – Какво правиш? – попитах с треперещ глас. Тя не се смути: – Подреждам ти нещата. Тези играчки само събират прах. Ще ги изхвърля.

– Моля те, не ги пипай! Това са мои спомени! – извиках, но тя вече беше сложила кутията до вратата.

Петър се прибра малко по-късно и заварил сцената. – Мамо, остави Мария на мира! – опита се да я спре, но тя само махна с ръка: – Вие младите не знаете какво е ред и дисциплина. Ако искате истинско семейство, трябва да се откажете от детинщините.

Тази вечер плаках дълго в банята. Чувствах се предадена не само от нея, но и от Петър. Той ме прегърна и каза: – Ще ти купя нови фигурки. Но не разбираше – не ставаше въпрос за самите предмети, а за това, че някой прекрачи границата на личното ми пространство.

След няколко дни разбрах, че свекърва ми е изхвърлила кутията с боклука. Отидох до контейнера пред блока и рових сред отпадъците като обезумяла. Съседката леля Сийка ме видя и прошепна: – Не се притеснявай, Марийче. Всички имаме по една такава свекърва.

Започнах да се затварям в себе си. Всяка сутрин ставах с усещането, че не съм достатъчно добра нито като съпруга, нито като жена. Петър все по-често работеше до късно и избягваше разговорите за майка си. Веднъж му казах: – Ако не поставиш граница между нас и майка ти, ще загубиш мен.

Той замълча дълго, после само въздъхна: – Не знам как да го направя. Тя винаги е била такава.

Една неделя свекърва ми дойде с тава мусака и започна да подрежда кухнята ми. Не издържах:
– Госпожо Димитрова, това е моят дом! Моля ви, уважавайте пространството ми!
Тя ме изгледа с ледени очи:
– Ако искаш да си истинска жена, трябва да слушаш по-старите!
– Аз съм истинска жена! – извиках през сълзи. – Искам само уважение!

Този път Петър застана до мен:
– Мамо, Мария е моята съпруга. Ако не можеш да я уважаваш, по-добре не идвай повече без покана.

Свекърва ми напусна дома ни обидена и дълго не ни потърси. В мен остана празнота – загубих част от себе си с онези фигурки, но спечелих нещо по-важно: гласът си.

Днес често се питам: Защо в българските семейства границите са толкова размити? Колко още мечти трябва да бъдат потъпкани в името на „реда“ и „дисциплината“? Споделете вашите истории – случвало ли ви се е някой близък да прекрачи границата на личното ви пространство?