Всеки път, когато зет ми се прибере, трябва да се крия: Болката на една българска баба

— Мария, моля те, скрий се в стаята, Петър ще се прибере всеки момент! — гласът на дъщеря ми Елена трепери, докато ме бута към малката спалня в края на коридора. В ръцете си държа малкия Алекс, който ме гледа с големите си кафяви очи и не разбира защо баба му трябва да изчезне всеки път, когато татко му се прибере.

Сърцето ми се къса. Аз съм тази, която го гледа от сутрин до вечер, която му пее приспивни песни и му готви любимата супа с топчета. Но когато Петър се появи на прага, аз ставам невидима. Сякаш съм някаква сянка, която трябва да бъде скрита, за да не разваля семейната идилия.

— Мамо, моля те, разбери ме… — Елена ме гледа с умолителен поглед. — Петър не иска да те вижда тук. Казва, че му е неудобно, че не може да си почине след работа.

— А ти? — прошепвам аз. — Ти какво искаш?

Тя навежда глава. Знам, че я боли. Знам, че е разкъсана между мен и мъжа си. Но аз съм й майка! Аз я отгледах сама, след като баща й ни напусна. Работех на две места, за да има всичко. А сега трябва да се крия като престъпник в собствения й дом.

Чувам как вратата се отваря. Петър влиза с тежки стъпки. Гласът му е студен:

— Елена, пак ли е тук майка ти? Казах ти ясно…

— Не, Петре — прекъсва го тя бързо. — Тъкмо си тръгваше.

Сърцето ми се свива. Алекс започва да плаче. Прегръщам го силно и го целувам по челото.

— Бабо ще дойде пак утре, миличък — прошепвам му тихо.

Оставям го в ръцете на Елена и бързо се измъквам през задната врата. Навън е студено, но болката в гърдите ми е по-лютa от всяка зима.

Вървя по улиците на нашия панелен квартал в Люлин и си мисля: кога семейството стана бойно поле? Кога любовта между майка и дъщеря започна да се мери с одобрението на един зет?

Вечерта седя сама в малката си кухня. На масата има чаша чай и снимка на Алекс. Погалвам я с пръсти и си спомням как беше преди — когато Елена беше малка и двамата мечтаехме за по-добро бъдеще. Когато вярвах, че семейството е най-важното нещо.

Телефонът звъни. Елена.

— Мамо… — гласът й е тих. — Алекс не иска да заспи без теб. Плаче за баба си.

— Ще дойда утре сутринта — казвам й. — Ще му направя палачинки.

— Петър каза… — започва тя, но аз я прекъсвам:

— Петър не може да ми забрани да обичам внучето си!

Затварям телефона с треперещи ръце. Сълзите ми капят по масата. Чувствам се ненужна, излишна в собствения си живот.

На следващия ден отивам рано. Алекс ме посреща с радостен вик:

— Бабо! Бабо!

Прегръщам го силно. Елена стои на прага и ме гледа със сълзи в очите.

— Мамо… не знам какво да правя. Обичам те, но не искам да загубя Петър.

— А аз? — питам я тихо. — Ти вече ме губиш малко по малко всеки ден.

В този момент Петър влиза в кухнята. Поглежда ме студено:

— Мария, мисля, че е време да поговорим като възрастни хора.

Сядаме един срещу друг на масата. Алекс играе в ъгъла с кубчетата си.

— Не искам да те виждам тук всеки ден — казва той директно. — Това е моят дом.

— А внучето ми? — питам го аз. — Той има нужда от мен.

— Има си майка — отвръща той сухо.

Поглеждам Елена. Очите й са пълни със страх и вина.

— Петре — казвам тихо, но твърдо. — Аз съм тук не заради теб, а заради Алекс и Елена. Ако ти беше истински мъж, щеше да уважаваш жената, която ти е родила дете и майката й.

Той мълчи. Въздухът трепти от напрежение.

— Не искам скандали пред детето — прошепва Елена.

Ставам бавно:

— Добре. Ще си тръгна. Но помнете: един ден Алекс ще порасне и ще пита къде е била баба му през всичките тези години.

Излизам от апартамента със свито сърце. В асансьора избухвам в плач.

Дните минават един след друг. Виждам Алекс все по-рядко. Елена ми звъни тайно, когато Петър е на работа. Срещаме се в парка като престъпници.

Една вечер получавам съобщение: „Мамо, Алекс има температура. Моля те, ела.“

Тичам през целия квартал до тяхната врата. Петър ме посреща намръщен:

— Само този път…

Не го слушам. Прегръщам Алекс, който гори от треска. Цяла нощ седя до леглото му, сменям компреси и му пея тихо:

— Спи спокойно, мой малък принце…

На сутринта температурата спада. Елена ме прегръща през сълзи:

— Благодаря ти, мамо…

Петър стои на прага и мълчи дълго време. После казва тихо:

— Може би… може би сгреших.

Поглеждам го уморено:

— Семейството не е само твое или мое. То е на всички ни.

Сега седя сама у дома и пиша тази история със сълзи в очите. Чудя се: колко още баби като мен са принудени да се крият? Колко семейства са разделени от гордостта и неразбирането?

Може ли една майка някога да спре да обича детето си? Или една баба – внучето си? Кажете ми вие…