Всичко за моя син: цената на майчината любов

– Мамо, моля те, само този път! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни със страх и отчаяние. Стоеше пред мен в хола на нашия апартамент в Люлин, стиснал юмруци, сякаш се бореше със себе си. Беше късна есен, навън дъждът блъскаше по прозорците, а в мен се блъскаха мисли – какво още мога да направя за детето си?

– Петре, пак ли? – прошепнах. – Колко пъти вече ти помагам? Колко пъти ще се връщаме тук?

Той се сви, сякаш думите ми го удряха. – Мамо, заклевам се, този път ще е за последно. Само да изплатя тези пари… Ще започна работа, ще върна всичко!

Сърцето ми се сви. Петър беше моето всичко. След като баща му ни напусна преди десет години, аз останах сама с него. Работех като медицинска сестра в болницата в Овча купел, сменях нощни дежурства и се прибирах уморена, но винаги с мисълта, че го правя за него. А сега той стоеше пред мен – пораснал мъж на 27, но с очи на уплашено дете.

– Колко дължиш? – попитах тихо.

– Двайсет хиляди лева… – прошепна той и погледна встрани.

В този момент светът ми се срина. Това не бяха просто пари – това беше целият ми живот. Апартаментът беше единственото ни сигурно място. Но когато си майка, не мислиш за себе си.

На следващата седмица подписах документите за продажба. С парите изплатихме дълговете на Петър. Той обеща, че ще започне начисто. Вярвах му. Исках да вярвам.

Преместихме се в малка гарсониера под наем в Надежда. Всичко беше различно – стените бяха голи, а тишината тежеше. Петър излизаше всеки ден с обещанието, че търси работа. Аз продължавах да работя на две места – в болницата и като санитарка в частна клиника.

Една вечер се прибрах по-рано и го заварих да рови из шкафовете ми.

– Какво правиш? – попитах подозрително.

Той подскочи и скри нещо зад гърба си.

– Нищо… търсех си паспорта…

Погледнах го внимателно. Очите му бяха зачервени, ръцете трепереха. Познах този поглед – бях го виждала при пациенти със зависимости.

– Петре… пак ли играеш? – гласът ми беше едва доловим.

Той избухна:

– Не разбираш! Имам нужда от още малко късмет! Ще върна всичко! Само този път!

Седнах на стола и заплаках. За първи път от години не можех да намеря сили да го прегърна. Чувствах се предадена от собствения си син.

Дните минаваха в мълчание. Петър все по-рядко се прибираше у дома. Започнах да получавам обаждания от непознати номера – мъже с груби гласове ме питаха къде е синът ми и кога ще върне парите си.

Една вечер вратата се отвори с трясък. Петър влетя вътре, целият разтреперан.

– Мамо, трябва да замина… Тези хора… те ме търсят…

– Къде ще ходиш? – попитах отчаяно.

– В Пловдив при един приятел… Ще се скрия за малко…

Той събра няколко дрехи и изчезна. Останах сама в тъмната стая, слушайки ехото на затръшнатата врата.

Минаха седмици без вест от него. През това време аз загубих работата си в частната клиника – шефът ми каза, че не може да си позволи служител с толкова лични проблеми. Парите свършваха, а аз се чудех как ще платя наема.

Една сутрин получих писмо от Петър. Вътре имаше само няколко реда:

„Мамо, съжалявам за всичко. Не знам дали някога ще мога да ти върна това, което изгуби заради мен. Обичам те.“

Седях на кухненската маса и четях писмото отново и отново. Сълзите ми капеха върху хартията.

Минаха месеци. Научих се да живея сама. Намерих работа като чистачка в училище наблизо. Вечерите прекарвах пред прозореца, гледайки светлините на София и мислейки за Петър.

Един ден той се появи на прага ми – отслабнал, с побеляла коса и уморени очи.

– Мамо…

Погледнах го дълго. В мен бушуваха гняв, болка и обич едновременно.

– Защо? – попитах тихо.

Той падна на колене пред мен:

– Не знам… Не мога да спра… Опитах…

Прегърнах го силно. Знаех, че няма лесен изход от тази бездна. Но знаех и друго – че никога няма да спра да го обичам.

Сега живеем ден за ден. Той ходи на срещи за зависими, аз работя и се опитвам да събера парченцата от живота ни. Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Къде свършва майчината любов и започва самоунищожението?

А вие как бихте постъпили? Колко далеч бихте стигнали заради детето си?